Стоманеният плъх

— Не, нищо подобно. Тук съм, за да ви предложа да работите за Корпуса.

Казаното беше дотолкова нелепо, че едва не паднах от креслото от смях. Аз, ди Грийс, междупланетният крадец, да работя като полицай? Това беше много смешно. А той седеше и чакаше да се успокоя.

— Допускам, че предложението ми има и смешна страна, макар и само на пръв поглед. Помислете и кажете, кой по-добре от крадец би се справи със залавянето на друг крадец?

В това имаше зрънце истина, но не възнамерявах да си купувам свободата, като стана провокатор.

— Интересно предложение, но не мога да изляза от обществото на „плъховете“. Знаете, че крадците си имат свой кодекс.

Той се ядоса и скочи. Беше значително по-висок, отколкото ми се стори отначало, показалецът му се протегна към мен, пробивайки въздуха пред себе си.

— Какви глупости дрънкате? Не се правете на герой от телевизионен театър. Прекрасно знаете, че няма да се срещнете повече с тях през целия си живот! Ако чистосърдечно преминете към нас, то несъмнено ще извлечете от това полза. Цялата същност на живота ви е в индивидуализма и наслаждението от това, което не могат да направят другите. Приключвайки с това сега, вие пак се връщате към него. Не може повече да бъдете междупланетен супермен, но можете да се заемете с работа, която ще изисква всичките ви способности и талант. Убивали ли сте някога човек?

Този неочакван обрат на нещата ме обърка, дори се оплетох с отговора.

— Не, доколкото ми е известно.

— Добре е, че не, защото нямаше да спите толкова спокойно нощем. Проверих това, преди да дойда тук. Ето затова съм убеден, че ще дойдете в Корпуса и ще получите истинско удоволствие, залавяйки престъпници от друг вид, не тези, които имат в кръвта си социален протест, а тези, които убиват и се наслаждават от това.

Увереността му беше потресаваща, той имаше готов отговор за всичко. Нямаше какво да крия и извадих последния си коз.

— А какво ще стане, ако Корпусът разбере, че сте завербували бивш престъпник? И двамата ще ни разстрелят преди изгрев-слънце!

Сега настана негов ред да се смее. Не виждах нищо забавно в това и търпеливо чаках, докато той се успокои.

— Първо, момчето ми, аз съм Корпусът, т.е. неговият ръководител и как мислиш е името ми? Харолд Питър Инскин, така добре ли е!

— Да не би същият този Инскин…

— Същият. Инскин Неуловимият. Човекът, който ограби Фарондмен II по средата на полета и провали множество други правителствени мероприятия. Надявам се, че сте чели за това в юношеските си години? Завербуваха ме, както и вас сега.

Той ме държеше на кукичка и го знаеше, а сега реши да ме довърши до край.

— А откъде мислите, че се взимат останалите агенти? Разбира се, не говоря за тези опулените, от специалните ни школи, а за истинските агенти. За тези, които планират операциите, извършват цялата предварителна работа, а след това жънат лаври. Те са мошеници. Всички до един. Но всичко, което можеха да правят най-добре, сега те правят за Корпуса. Ще се учудите на някои проблеми, които възникват във великата, необятна, шумна Вселена. Единствените, които можем да поканим да работят за нас, са тези, които вече успешно са действали в такъв мащаб. Е, какво ще кажете?

Всичко стана толкова бързо, че нямах време да помисля. Вероятно би трябвало да споря, но мозъкът ми вече беше взел решение. Бях готов да се съглася, не можех да кажа „не“.

Губех нещо, но се надявах да получа още повече. Макар да мога да работя на свобода, но щях да работя с хора. Старите отношения са отминали. Аз отново ставах член на обществото.

От тази мисъл се почувствах много добре. Край на самотата. Дружбата ще замести това, което губя.

Глава 4

Никога през живота си не съм се лъгал така. Хората, с които се срещах, бяха невероятно тъпи. Те се отнасяха към мен като към някаква буболечка и не можех да разбера как съм попаднал тук. За разбиране, естествено разбирах, имах добра памет. Постепенно се завъртях в тази въртележка.

Намирахме се на спътник, това беше очевидно, но аз изобщо не си представях близо до коя планета или дори в коя слънчева система сме. Всичко беше абсолютно секретно, а това място явно бе свръхсекретният главен щаб и основната база на школата на Корпуса.

Школата ми харесваше. Това беше единственото, което ме предпазваше да не полудея. Тъпанарите седяха и зубреха, а на мен материалът ми се удаваше лесно. Едва сега започнах да разбирам колко сиви са били операциите ми. С техниката и приспособленията, за които научавах сега, преди можех да бъда десетина пъти по-силен и по-хитър. Тази мисъл здраво заседна в мозъка ми, гадничко съблазнявайки ме в минути на депресия и тъга.