Стоманеният плъх

Пътешествието продължи само няколко дни, повече от достатъчно, за да систематизирам знанията си за Цитануво. И колкото повече научавах, толкова по-малко разбирах защо им е нужен военен кораб. Цитануво беше повторно заселена звезда от системата Целини и аз вече съм бил в тези поселения. Всички те се обединиха в свободни съюзи, понякога се караха помежду си, но до сражение нещата не стигаха. Те, както и всички, споделяха общото отвращение към войната.

И тайно строяха военен кораб?

В края на краищата ми омръзна да мисля за това, изхвърлих тези мисли от главата си и се заех с интересна шахматна задача. Времето мина бързо и накрая на предния екран заблестя Цитануво.

Един от най-важните ми принципи беше: „Тайното не трябва специално да се крие.“ При фокусниците това се нарича отвличане на вниманието. Дайте на хората възможност да видят всичко, което искате, и те никога няма да заподозрат, че зад това се крие още нещо. Затова се приземих с много ефектна маневра на най-големия космодрум, в средата на деня. Вече бях облечен за работа и излязох от кораба, когато амортизаторите още вибрираха. Закопчавайки платинената катарама на коженото си наметало, започнах да се спускам по трапа. Малкият тромав робот М-3 гърмеше зад мен с багажа ми. Игнорирайки суетливата активност около митницата, се отправих към главния вход и едва когато някой в униформа се приближи до мен, проявих снизходително внимание към обкръжаващата среда.

Преди да започне да говори, аз се приближих до вратата и спрях.

— Чудесна планета! Великолепен климат! Идеално място за вила. Приветливи хора, винаги готови да се притекат на помощ. Това ми харесва. Приемете най-дълбоката ми благодарност. Много благодаря, че ме посрещнахте. Аз съм Великият княз Сент Анджело — разтърсих с ентусиазъм ръката му, слагайки там в същото време стотарка кредит. — А сега, вие естествено разбирате, че не е необходимо митничарите да оглеждат багажа ми. Да не отнемаме от времето ви. Корабът е отворен, те могат да проверят каквото желаят.

Маниерите, дрехите, скъпоценностите ми, лекотата, с която се разделях с парите, шикозните чанти можеха да означават само едно. Такъв богат човек няма да се занимава с контрабанда. Служителят промърмори нещо с усмивка, каза няколко думи по телефона и всичко беше уредено.

Група митничари залепиха етикети на багажа ми, погледнаха, колкото за вид в куфара и ме пуснаха. Стиснах ръцете на всички, разбира се, не само ги стиснах, и тръгнах напред. Таксито беше извикано, шофьорът ми предложи хотел. Съгласих се с кимане, докато роботът подреждаше багажа ми.

Корабът беше абсолютно чист. Всичко, което ми беше необходимо за работа, се намираше в багажа ми. Имаше и нещо смъртоносно и избухливо и ако то беше открито, би ми причинило доста неприятности. Затваряйки се в помещението на хотела, реших да променя външността си и да сменя дрехите си. Роботът провери дали няма бъгове в стаята.

Отлично нещо са тези роботи на Корпуса. Те изглеждат и действат точно като слабоумните М-3. Но само външно. Умът им е остър, не по-лош от висококласните роботи. Освен това набитото тяло буквално е наблъскано с разни прибори и машини.

Той бавно се движеше из стаята, пренасяйки багажа ми и разопаковайки нещата ми, като при това не забравяше да изследва всеки дюйм от повърхността. Като свърши, той спря и ясно доложи:

— Всички стаи са проверени. Намерен е само един оптичен бъг на тази стена.

— Как можеш да го сочиш с пръст? — казах аз на робота. — Нали това може да предизвика подозрението на наблюдателя.

— Не, не може — отговори роботът с механична, уверена интонация. — Аз леко го докоснах и той сега бездейства.

При тези гаранции хвърлих разкошните дрехи и облякох черната униформа на адмирал на Великия флот на Лигата. Получих я с всички украшения, златни бродерии и пълен комплект документи. Не мисля, че беше ефектно украшение, но беше необходима за създаването на съответстващо впечатление на Цитануво. Както и на много други планети, тук разбираха от униформи. Момчета-разсилни, градинари, чиновници — всички имаха своя характерна униформа. Черният ми мундир изглеждаше ефектно и трябваше да привлича вниманието.

Преди да напусна хотела, наметнах отгоре дълга пелерина, скриваща мундира, но имах друг проблем с шлема, украсен със злато, и портфейла с документите.

Досега не знаех за всички възможности на псевдоробота М-3. Може би той щеше да ми помогне?

— Ей, ти, дребния и набития — извиках го аз, — имаш ли някакви отделения или чекмеджета? Ако имаш, покажи ги.

Помислих, че роботът се пръсна. В него имаше повече чекмеджета, отколкото в касов апарат: големи, малки, плоски, тесни, те изскочиха от него в различни страни. В едно имаше пистолет, две други бяха пълни с гранати, останалите — празни. Сложих шлема в едно, портфейла в друго и щракнах с пръсти. Чекмеджетата се пъхнаха навътре и металното му тяло станах гладко, както преди.