Стоманеният плъх

Движех се бавно, опитвайки се да стигна колкото може по-далеч. Залпът последва веднага, след като отворих вратата, значи е била дадена заповед да се стреля във всеки, който се опита да напусне зданието. Добър капан. Копоите ще ме търсят, докато не ме намерят. Ако се опитам да се измъкна, ще ме застрелят. Всичко това ми напомняше за мишеловка.

В магазина се появи някаква светлина и спрях, замирайки. Намирах се до стената на огромната изложбена зала на селскостопански стоки. В противоположния край имаше трима войници. Забелязахме се едновременно, шмугнах се моментално зад вратата и над главата ми засвистяха куршуми, разрушавайки всичко наоколо. Стана ясно, че военни имаше и вътре. Пултът на асансьора беше от другата страна на вратата, до него бе и стълбището, което водеше нагоре. С един скок се озовах в асансьора, натиснах копчето за подземния етаж и веднага успях да изскоча, щом вратата зад мен се хлопна.

По стълбите гърмяха ботушите на приближаващите се войници. Стори ми се, че вървя право срещу тях, срещу пистолетите и автоматите им. Трябваше да стигна до площадката на стълбището дори и част от секундата преди тях. Влетях на първата площадка. Късметът все още беше на моя страна, те не ме видяха и мислеха, че съм долу. Прилепвайки се до стената, чух викове и свирене, когато те се понесоха да ме хващат в мазето.

В тази тълпа се оказа един разумен. Когато другите тръгнаха по лъжливата следа, чух как той започна бавно да се качва нагоре по стълбите. Нямах повече газови гранати, всичко, което можех да направя, бе да се изкачвам пред него, опитвайки се да шумя колкото може по-малко.

Той се качваше бавно и упорито, а аз се прокрадвах пред него. Така изминахме четири етажа. Аз — по чорапи, с обувките на врата, а той с тежки ботуши, гърмящи по металната стълба.

Наближавайки петия етаж, спрях, без да успея да направя нито крачка. Някой се спускаше отгоре, със същите тежки ботуши, гърмящи по метала. Напипах някаква вратата, отворих я и се вмъкнах вътре. Пред мен имаше дълъг коридор с различни кантори. Понесох се по него, опитвайки се да се скрия някъде, преди вратата отзад да се отвори и да ме разкъса откосът от дум-дум куршуми. Коридорът изглеждаше безкраен и аз внезапно разбрах, че за нищо на света нямаше да успея да дотичам до края.

Бях плъх, който търси дупка, а дупка нямаше. Вратите бяха заключени всички до една, проверявах ги поред, прелитайки покрай тях. А стълбищната врата зад мен се отвори и пистолетите се бяха прицелили. Не смеех да се обърна и да се убедя в това, но го усещах с всичките фибри на тялото си. Неочаквано една от вратите поддаде и аз нахълтах вътре, без да разбирам какво се е случило. Затворих я след себе си и се прислоних към вътрешната страна на вратата вътре в тъмнината, задъхващ се като подгонен звяр. Внезапно светна лампа и видях мъж, който седеше зад масата и се подсмихваше.

Няма предел силата на шока, който може да обхване човек. Разбрах го от личен опит. Вече ми беше все едно — дали ще стреля, или ще ми предложи цигара. Но той не направи нито едното, нито другото. Той ми предложи пура.

— Вземете си една, ди Грийс, струва ми се, че това е вашият сорт.

Тялото е роб на навика, дори преди смъртта то живее свой живот. Пръстите ми взеха самостоятелно решение и взеха пурата, устните ми я стиснаха, а дробовете засмукаха дима. Очите ми през цялото време наблюдаваха човека, който можеше да ме убие.

Това трябваше да се види. Той се наклони напред и сложи двете си ръце на масата. Аз все още стисках пистолета, насочен срещу него.

— Седнете, ди Грийс, и махнете оръжието. Ако исках да ви убия, бих го направил много по-рано, преди да ви пусна в тази стая. — Веждите му се вдигнаха нагоре от учудване, когато забеляза израза на лицето ми. — Нима мислите, че случайно се оказахте именно тук?

Да, до последния момент си мислех точно така, но сега, когато разбрах ролята си, ме налегна срам. Надхитриха ме и ме победиха по всички параграфи и не ми оставаше нищо друго, освен красиво да се предам.

Сложих оръжието на масата и седнах в предложеното ми кресло. Той бутна пистолета в чекмеджето и се облегна назад.

— Преживях тревожни минути, когато стояхте там, въртейки очи, а артилерията разрушаваше всичко около вас.

— Кой сте вие?

Той се усмихна на бързината на тялото ми.

— Кой съм, не е важно. Важно е каква организация представлявам.

— Корпуса?

— Правилно. Специалния Корпус. Нали не мислите, че съм от местната полиция? Те имаха заповед да ви застрелят. Едва след като им разказах как да ви намерят, те разрешиха на Корпуса да вземе участие в цялата тази работа. Имах няколко човека в зданието, които именно ви „подтикнаха“ да дойдете тук. Всички останали са местни, сърбяха ги пръстите да натискат спусъка.

Това беше малко приятно, но беше истина. Бях под техния контрол, сякаш робот от М-клас. Старецът седеше зад масата, мисля, че бе на около 65, и държеше в ръцете си всички нишки. Играта беше загубена.

— Ол’райт, мистър Детектив, можете да тържествувате. По-нататък? Психологическа преориентация, челотомия или просто наказателен взвод?