Стоманеният плъх

Сядайки във фургона, за първи път почувствах, че нещо не е наред. Естествено, наблюдавах вратата, но не се приближавах до нея. Фургони влизаха и излизаха. И тук сякаш ме удариха с чук по главата. Голям червен междуградски фургон току-що бе излязъл. Чух рева му, ехото на който се спускаше надолу по улицата. Затихвайки, той премина в слабо ръмжене. След това ревът се засили и фургонът влезе обратно през другата врата. Зад тази стена стояха и чакаха полицейски коли.

Чакаха мен.

Глава 3

За първи път почувствах острия страх на преследван човек. За първи път ме следяха, когато съвсем не очаквах това. Беше очевидно, че парите бяха загубени, но това сега не ме вълнуваше. Основното бе какво ще стане с мен.

Първо мислиш — след това действаш. Известно време бях в безопасност. Те, разбира се, ще влязат, но обискът ще се проточи, защото не знаят къде да ме търсят в такъв хаос, в този гигантски двор. Как ще ме намерят? Това беше много важен момент. Местната полиция съществуваше в свят, където почти няма престъпления, затова няма да могат да намерят следите ми бързо. Но аз и не оставях следи. Все пак някой бе подготвил капана много логично и технично.

Неочаквано в ума ми възникнаха думите: „Специален корпус“.

За него никъде нищо не пишеше и не се говореше, само слухове пълзяха по Галактиката. Специалният Корпус, отдел на Лигата, които се заемаше с решението на проблеми, непосилни за отделните светове. Предполагаше се, че именно той бе свършил с остатъците от бандитите на Хескел след сключването на мира, унищожил бе нелегалните търговци Т&Р, в края на краищата бе заловил и Инскин. А сега бе настъпил моят ред.

Идват, за да ме хванат, обмислили са всички пътища на отстъплението ми и вероятно са ги блокирали. Трябва бързо да съобразявам и то да съобразявам правилно.

Съществуват само два варианта: през портала или през магазина. Порталът може много лесно да бъде блокиран, през него няма да мога да се измъкна, а в магазина трябва да има и други изходи. Трябва да избера този вариант.

Макар да стигнах до този извод, разбирах, че другите вероятно мислят точно по същия начин, и вратите вероятно са блокирани. Възникна чувство на страх и това в края на краищата ме озлоби. Мисълта, че някой е предусетил действията ми, беше непоносима за мен. Те трябва да са предвидили всичко, но аз също трябва да им натрия носа в техните пари. Все още имах в запас няколко трика.

Първо, да ги отклоня от следата. Превключих на първа скорост и насочих фургона към портала. Веднага щом я достигнах, натиснах спирачките и изскачайки от противоположната страна на кабината, се затичах обратно. Зад мен се раздадоха няколко изстрела и настъпи тишина. Това ми харесваше повече.

На вратите, водещи към магазина, висяха мощни катинари. Старомодни сигнализатори, които можех да отворя за няколко секунди.

Шперцът работеше безотказно, ритник — и вратата бе отворена. Сигнален звън не последва, но знаех, че някъде там вътре индикаторът показваше, че вратата е отворена. Колкото може по-бързо се затичах към последната врата на противоположната страна на зданието. По пътя проверявах за сигнална сирена при отварянето на поредната врата и внимателно я затварях след себе си.

Най-трудното нещо на света е да бягаш и да оставаш спокоен. Дробовете ми се разкъсваха, когато стигнах служебния вход. Няколко пъти видях проблясвания на светлина отпред и се криех в различни ъгълчета. Имах голям късмет, че никой не ме забеляза. Пред вратата, през която трябваше да изляза, стояха двама мъже в униформа. Придържайки се по-близо до стената, се промъкнах на около двайсет метра и хвърлих газова бомба. В първия момент ми се стори, че са с противогази и че пътят ми е затворен, но след няколко мига те паднаха. Един от тях прегради вратата и като го отместих настрани, я отворих само на няколко дюйма.

На не повече от трийсет фута от вратата беше поставен прожектор, и когато светна, той ме ослепи до болка. Едва успях да приклекна, когато автоматен ред направи във вратата линия от блестящи дупки. Аз буквално оглушах от рева на куршумите дум-дум, но успях да чуя отвън тропота на подковани ботуши. Извадих своя 0,75 и стрелях право през вратата, целейки се по-високо, за да не улуча някого. Това едва ли щеше ги спре, но щеше да ги накара да залегнат.

Те откриха такъв ответен огън, че ми се стори, че там бе разположена цяла батарея. Куршумите свистяха по коридора, на всички страни летяха парчета пластмаса. Бях спокоен за себе си, знаех, че никой няма да се появи зад мен. Буквално притиснал се до пода, пропълзях в противоположната посока, отдръпвайки се от линията на огъня. Два пъти завих и накрая се оказах достатъчно далеч от стрелбата, за да рискувам да стана. Коленете ми се огъваха, а пред очите ми играеха цветни петна. Прожекторът си беше свършил работата. Виждах всичко като в мъгла.