Споделена любов

-Не се безпокой за това. Нека първо се погрижим за крака ти. Момиченцето и майка му не бяха от богато семейство, но Хавърс никога не връщаше някой, който се нуждаеше от помощта му. Нито пък щеше да претупа лечението им.

-Мамен казва, че кракът ми е зле. Вярно ли е?

-Няма да е задълго.

Мариса хвърли поглед към завивките. Хавърс всеки момент щеше да оперира фрактурата и с малко повечко късмет костта щеше да зарасне както трябва.

-Мамен каза, че ще остана в зелената стая цял час. Може ли да бъде по-малко?

-Брат ми ще те задържи там само толкова, колкото трябва. Хавърс щеше да подсили костта й с титаниев пирон, което нямаше да бъде просто, но иначе детето щеше да изгуби целия си крак. Докато растеше, то щеше да се нуждае от още операции, а ако се съдеше по изтощението в погледа на майката, тя отлично разбираше, че това е само началото.

-Не ме е страх - заяви момиченцето и притисна оръфан плюшен тигър до гърдите си. - Нали Мастимон ще е с мен. Сестрата каза, че може.

-Мастимон ще те брани. Той е свиреп, точно какъвто трябва да бъде един тигър.

-Аз му казах да не изяжда никого.

-Постъпила си много умно - похвали я Мариса и извади кожена кутийка от джоба на светлорозовата си рокля. - Имам нещо за теб.

-Подарък? -Да.

Мариса обърна кутийката към момиченцето и я отвори. Вътре имаше златна плочка с размерите на чаена чинийка, така съвършено полирана, че блестеше като огледало и сияеше като слънчев лъч.

-Колко е красиво! - ахна детето.

-Това е моята плочка за желания - Мариса извади скъпоценния предмет и го завъртя в ръката си. - Виждаш ли инициалите ми на гърба?

Момиченцето присви очи.

-Да. А това е моята буква!

-Нарочно накарах да я добавят. Плочката е за теб.

Откъм ъгъла, където се беше настанила майката, долетя приглушено ахване - тя очевидно знаеше колко струва златото.

-Наистина ли? - попита детето.

-Протегни ръце.

Мариса постави златния диск в малките й ръчички.

-О, колко тежи!

-Знаеш ли как действат плочките за желания? - попита Мариса и когато момиченцето поклати глава, тя извади парче пергамент и химикалка. - Намисли си желание и аз ще го запиша. Докато ти спиш, Скрайб Върджин ще дойде и ще го прочете.

-А ако Скрайб Върджин не изпълни желанието ми, това означава ли, че съм била лоша?

-О, не! Означава само, че тя е намислила нещо още по-хубаво за теб. Е, какво ще си пожелаеш? Може да бъде всичко, за което се сетиш. Какво ще кажеш за сладолед, когато се събудиш? Или още епизоди на „Дора“?

Момиченцето сбърчи съсредоточено вежди.

-Искам мамен да не плаче повече. Тя се преструва, че не плаче, но откакто... откакто паднах по стълбите, е толкова тъжна.

Мариса с мъка преглътна. Отлично знаеше, че детето не си беше счупило крака, падайки по стълбите.

-Мисля, че това е хубаво желание. Ще го запиша.

И тя изрисува изящните букви на Древния език с червено мастило:Ако желанието ми не е оскърбително, бих била признателна, ако мамен си върне щастието.

-Ето така. Как ти се струва?

-Прекрасно.

Сега го сгъваме и го оставяме. Може би Скрайб Върджин ще ти отговори, докато си в операционната... в зелената стая.

Детето още по-здраво прегърна плюшения си тигър.

-Би било чудесно.

В този миг в стаята влезе медицинска сестра и Мариса се изправи. Беше обзета от неустоимо желание да брани момиченцето, да го предпази от онова, което го бе сполетяло в дома му, както и от онова, което му предстоеше в операционната. Вместо това погледна към майката.

-Всичко ще бъде наред.

Мариса се приближи до младата жена и постави длан върху слабото й рамо. Жената потрепери, после здраво стисна ръката й.

-Нали той не може да проникне тук? - тихо попита майката. - Ако ни намери, ще ни убие.

Мариса също понижи глас:

-Никой не може да влезе в асансьора, без да се е идентифицирал пред камерите. Тук сте в безопасност. Имаш думата ми.

Майката кимна и Мариса си тръгна, за да може момиченцето да бъде поставено под упойка.

Когато излезе в коридора, тя се облегна на стената и усети как я залива вълна на ярост. Това, че майката и дъщерята в болничната стая бяха принудени да търпят нечия мъжка агресивност, беше достатъчно, за да й се прииска да се научи да стреля.

Господи, просто не можеше да си представи как ще ги пусне да си отидат, когато бе сигурна, че техният хелрен ще ги открие още щом напуснат клиниката. Въпреки че повечето мъжки вампири пазеха своите партньорки като зеницата на окото си, в расата им открай време имаше едно малцинство от насилници. Грозната истина беше, че домашното насилие съществуваше.

Звук от затваряне на врата я накара да вдигне глава и тя видя Хавърс да се приближава по коридора, забил глава в един болничен картон. Странно... върху обувките си беше нахлузил жълти найлонови калцуни, от онези, които обуваше, когато носеше защитно облекло.

-От лабораторията ли идваш, братко? - попита тя. Хавърс вдигна очи от картона и намести очилата с рогови рамки на носа си. Веселата му червена папийонка бе изкривена на една страна.

-Какво каза?

Тя посочи краката му и се усмихна.

-Лабораторията.