Споделена любов

-Изглеждаш толкова изненадана - провлечено каза той. Като се имаше предвид как повечето мъже от расата й гледаха на нея, Мариса наистина беше изненадана.

-Не го очаквах. Пък и не мислех, че ти...

-Мога да правя секс - увери я Рив, клепачите му се притвориха и за миг той придоби плашещ вид. - Стига обстоятелствата да са подходящи.

Шокиращ образ изскочи сякаш от нищото и нахлу в съзнанието на Мариса. Тя се видя гола, изтегната върху покрито със самурено палто легло, а Рив, гол и възбуден, разтваряше краката й със своите. От вътрешната страна на бедрото си зърна белег от ухапване, сякаш той бе пил оттам.

Мариса рязко си пое дъх и закри очи. Видението мигновено изчезна.

-Съжалявам, тали -прошепна Рив. - Опасявам се, че фантазиите ми са твърде ярки. Но не е нужно да се тревожиш - те ще си останат в главата ми.

-Господи, Ривендж, никога не бих предположила. Може би, ако нещата бяха различни...

-Разбирам. - Той се взря в лицето й и поклати глава. - Наистина ми се иска да срещна този твой мъж.

-Там е проблемът - отвърна Мариса. - Той не е мой. - Рив помилва косата й.

-Значи бях прав - той е глупак. И колкото и да си гладна, ще трябва да го отложим за друг път, тали. Сърцето няма да ти позволи да го направим тази вечер.

Мариса се оттласна от него и се изправи. Погледът й се зарея към прозорците и блещукащия град далеч под тях. Зачуди се къде ли е Бъч и какво прави, после погледна към Рив и се запита защо ли не я привлича. Беше красив като воин - могъщ, с гъста кръв, силен... особено сега, когато масивното му тяло бе изтегнато върху покрития с кожа диван, а краката му - разтворени в недвусмислено сексуална покана.

-Ще ми се да те желаех, Рив.

От устните му се откъсна сух смях.

-Интересно. Знам точно какво имаш предвид.

Ви прекоси вестибюла на имението и излезе на двора. Застанал в сянката на каменната сграда, той изпрати мислите си в нощта, като радар, търсещ сигнал.

-Няма да отидеш сам - изръмжа Рейдж в ухото му. - Когато откриеш къде го държат, ще ни повикаш.

Когато не получи отговор, Рейдж улови Ви за яката и го разтърси като парцалена кукла, въпреки че беше висок близо два метра. Доближи лице на сантиметри от лицето на брата, изражението му красноречиво говореше, че не се шегува.

-Вишъс. Чу ли какво ти казах?

-Да, добре.

Ви го отблъсна от себе си само за да осъзнае миг по-късно, че двамата не са сами. Останалите от Братството чакаха, въоръжени и гневни - заредено оръдие, което само чакаше някой да запали фитила. Но въпреки неприкритата им агресия, в погледите, насочени към него, се четеше искрена загриженост. И понеже тя го подлудяваше, Вишъс се извърна.

Подреди мислите си и продължи да търси в нощта, мъчейки се да открие мъничката частица от себе си, която бе оставил в Бъч. Прониквайки в мрака, той претърсваше поля и планини, замръзнали езера и шуртящи потоци... все по-надалеч и по-надалеч...

„О, Господи!“

Бъч беше жив. Почти. И се намираше... на североизток. Дванайсет, може би петнайсет мили оттук.

Ви извади своя „Глок“ и усети как нечии железни пръсти се сключват около ръката му. Рейдж отново се канеше да подхване старата песен.

-Няма да се изправиш срещу лесърите сам. -0'кей.

-Обещай ми - сопна се Рейдж, сякаш прекрасно знаеше, че Ви възнамерява собственоръчно да се разправи с онези, които бяха пленили Бъч, и да повика братята си само за да разчистят след него.

Но това тук беше лично. Този път не ставаше въпрос просто за войната между вампири и лесъри. Тези неживи копелета му бяха отнели... е, не знаеше какъв точно му е Бъч. Но определено отдавна не беше чувствал някого толкова близък.

-Вишъс...

-Ще ви се обадя, когато съм готов, дяволите да го вземат -изруга той и се дематериализира.

Придвижвайки се под формата на вихрушка от молекули, той се озова извън града, до една горичка, издигаща се на брега на сковано от лед езеро. Беше изчислил движението си така, че да се появи на около стотина метра от мястото на сигнала, който беше получил от Бъч, приклекнал и готов за битка.

Което беше добър план, защото с цялото си същество усещаше, че наоколо гъмжи от лесъри.

Ви затаи дъх и предпазливо се завъртя в полукръг, като този път разчиташе на очите и ушите, а не на инстинктите си. Не се виждаше нито един убиец. Не се виждаше абсолютно нищо. Нито дори някоя колиба или ловджийска хижа.

Неочаквано Ви потръпна. Не, не беше прав. В гората имаше нещо! Някакъв чудовищен отпечатък, въплътено зло, което го караше да потръпва неспокойно.

Омега.

Тъкмо когато Ви обръщаше глава към ужасяващата концентрация, силен порив на вятъра се надигна и обрули лицето му, сякаш дори природата му казваше да не се приближава.

Проклятие! Трябваше да измъкне ченгето оттам.

Ви се втурна към мястото, откъдето долавяше присъствието на Бъч, като разпръскваше мръсния сняг с тежките си ботуши. Насреща му пълната луна грееше ярко на беззвездното небе, но злото присъствие беше толкова плътно, че той можеше да го открие и със завързани очи. А Бъч се намираше съвсем близо до този мрак.