Споделена любов

А... да. Бях в лабораторията - отвърна той и като свали найлоновите калцуни, ги смачка в ръката си. - Мариса, ще ми направиш ли услугата да се върнеш в къщата? За следващия понеделник съм поканил на вечеря председателя на Съвета на принцепсите, както и още седем от членовете. Менюто трябва да бъде съвършено. Сам бих поговорил с Каролин, но ме чака операция.

-Разбира се.

Брат й стоеше неподвижно като статуя и Мариса свъси вежди.

-Всичко наред ли е? - попита тя.

-Да, благодаря ти. Сега върви... върви. Да, тръгвай... моля те.

Мариса се изкуши да го поразпита, но беше време за операцията на момиченцето и тя не искаше да го задържа повече, така че просто го целуна по бузата, оправи папийонката му и се отдалечи. Когато стигна до двойната врата, която отвеждаше в приемното отделение, нещо я накара да хвърли поглед назад.

Хавърс тъкмо изхвърляше найлоновите калцуни в едно кошче за опасни отпадъци с обтегнато от напрежение лице. С дълбока въздишка той се овладя и бутна вратата към преддверието на операционната.

„ Това беше значи“ -помисли си Мариса. Беше разстроен заради предстоящата операция. Кой би могъл да го вини!

Мариса отново се обърна към двойната врата... и в този миг чу тежки стъпки.

Замръзна на мястото си. Само един определен тип вампири вдигаха такъв шум, когато се движеха.

Тя рязко се обърна и видя Вишъс да се задава по коридора с клюмнала глава. Зад него, със също толкова мрачно-заплашителен вид, крачеха Фюри и Рейдж. Въоръжени до зъби, и тримата изглеждаха грохнали от умора, по дрехите на Вишъс имаше засъхнала кръв. Но какво бяха правили в лабораторията на Хавърс? Защото тя беше единственото помещение в тази част на клиниката.

Братята я забелязаха едва когато почти се блъснаха в нея. Те като един се заковаха на място и извърнаха очи. Несъмнено, защото бе изгубила благоволението на Рот.

О, Скрайб Върджин, отблизо имаха направо ужасен вид. Нездрав, макар че очевидно не бяха болни, ако в това изобщо имаше някакъв смисъл.

-Мога ли да ви помогна с нещо? - попита тя.

-Всичко е наред - рязко отвърна Вишъс. - Извини ни...Сънят... тялото на Бъч в снега...

-Някой да не е пострадал? Бъч...

Вишъс сви рамене, минавайки покрай нея, и блъсна вратата на приемната. Другите двама се усмихнаха насила и го последваха.

Мариса проследи с поглед как братята минават покрай сестринската стая и се насочват към асансьорите. Докато чакаха асансьора, Рейдж се пресегна и сложи ръка върху рамото на Вишъс, а той сякаш потрепери.

При тази гледка в главата на Мариса задрънчаха предупредителни звънци и в мига, в който вратата на асансьора се затвори зад тях, тя се отправи към онова крило на клиниката, от което бяха дошли. С бърза крачка мина покрай просторната, ярко осветена лаборатория, и надникна във всяка от шестте болнични стаи. Те до една бяха празни.

Какво тогава бяха търсили тук? Може би бяха дошли просто за да поговорят с Хавърс?

Тласкана от инстинкта си, тя отиде на регистратурата, включи компютъра и провери всички приети пациенти. Не откри нищо нито за братята, нито за Бъч, но това не я успокои. Хавърс никога не въвеждаше воините в регистъра и най-вероятно би постъпил по същия начин и с Бъч, ако го беше приел в болницата. Онова, което Мариса искаше да види, беше колко от трийсет и петте легла бяха заети.

Записа си цифрата и обиколи стаите. Не откри нищо необичайно. Бъч не беше в клиниката, освен ако не се намираше в някое от помещенията в основната част на къщата. Понякога настаняваха там ВИП пациенти.

Мариса повдигна полите на роклята си и се втурна към задните стълби.

Бъч се сви на кълбо, макар че не му беше студено - може би, ако вдигнеше колене достатъчно високо, болката в стомаха му щеше да поотслабне.

Как ли пък не! Този план изобщо не подейства на нагорещения ръжен, който сякаш беше забит в корема му.

Той с мъка отвори подпухналите си очи, примига и като си пое дълбоко дъх, стигна до следните заключения: не беше мъртъв, намираше се в болница и във вената му се вливаше нещо, което без съмнение поддържаше живота му.

Много предпазливо се преобърна и стигна до още едно заключение - някой беше използвал тялото му вместо боксова круша. А, да... и в стомаха му имаше някаква гадост, сякаш за последно бе ял гранясало месо.

Какво, по дяволите, се беше случило с него?

В ума му се заредиха неясни образи. Видя как Вишъс го открива в гората, а той отчаяно настоява да го оставят да умре. После в съзнанието му изплува някакъв нож... ръката на Ви и някакво бяло сияние, с което бяха извадили онова гадно...

Бъч се преви на две и усети, че му се повръща само при спомена. Бяха скрили нещо зло в корема му. Чисто, неподправено зло. Черен ужас, който неумолимо пълзеше в тялото му.

С треперещи ръце той сграбчи болничната нощница, с която беше облечен, и я повдигна.

-Боже!

На корема му се открояваше черен белег, сякаш вече угаснал огън беше обгорил кожата му. Обзет от отчаяние, той напразно напрегна размътения си мозък, мъчейки се да си спомни какво и как му беше оставило този белег.