Споделена любов

-Заразата ще го предпази. Направи го сега, боецо. Докато го докосваш, нека бялата светлина, която се излъчва от дланта ти, те обгърне като втора кожа в мислите ти.

Вишъс протегна ръка, представяйки си как го обвива чисто, ослепително сияние. В мига, в който докосна черния пашкул, през тялото му сякаш премина ток и той потръпна конвулсивно. Нещото изпука и се разпадна със съскане, а Вишъс се почувства зле, сякаш го бе повалила тежка болест.

-Дишай - каза Скрайб Върджин. - Просто дишай. Вишъс залитна и трябваше да се подпре на земята, за да не

падне. Главата му се люлееше безсилно на раменете, гърлото му се сви.

-Мисля, че...

О, да, той повърна. Насред напъните, които го разтърсваха, усети как някой го подкрепя. Скрайб Върджин го държа през цялото време, а когато повръщането най-сетне спря, той се облегна безсилно на нея. За миг дори му се стори, че тя го милва по косата.

После сякаш от само себе си мобилният телефон се появи в ръката му, а гласът й прозвуча в ухото му:

-Сега върви. Вземи този човек и знай, че истинското зло се крие не в тялото, а в душата. Освен това трябва да донесеш една от урните на своите врагове. Донеси я тук и сложи ръката си върху нея. Направи го, без да губиш и миг.

Ви кимна. Когато получиш съвет от Скрайб Върджин, без дори да си го искал, най-добре е да не го пренебрегваш.

-И нека твоят щит от светлина продължи да обгръща човека. Използвай ръката си, за да го изцелиш. Той все още може да умре, ако в тялото и сърцето му не се влее достатъчно светлина.

Ви усети как силата й отслабва в същия миг, в който отново му прилоша. Докато се бореше с последиците от мимолетния си допир до онова скверно нещо, си помисли, че ако той се чувства така, не иска и да си представи какво му е на Бъч.

Телефонът в ръката му иззвъня и той внезапно си даде сметка, че от доста време лежи в снега.

-Ало? - замаяно каза той.

-Къде си? Какво става?-басовият рев на Рейдж го изпълни с облекчение. .

-При мен е. Той... - Ви хвърли поглед към окървавената купчина, която представляваше Бъч, после закри очите си с ръка и потрепери. - Някой трябва да дойде да ни вземе. Господи, Рейдж... ако знаеш какво са му направили...

Сякаш разбрал, че братът е на ръба, Рейдж продължи много по-меко:

-О'кей, успокой се. Кажи ми къде се намирате.

-Гора... Не съм сигурен... - Господи, умът му май беше дал накъсо. - Не можеш ли да ме намериш с GРS-а?

Нечий глас, най-вероятно на Фюри, извика: -Открих го!

-Не! Мястото е заразено - каза Ви и като прекъсна въпросите, с които Рейдж го заливаше, добави: - Кола. Трябва ни кола. Аз ще го изнеса оттук. Не искам никой друг да се приближава.

Последва дълга пауза.

-Добре. Тръгни на север, братко. След около половин миля ще излезеш на шосе 22. Ще те чакаме там.

-Обадете се... - Ви избърса очи и се насили да овладее гласа си. - Обадете се на Хавърс. Кажете му, че ще му доведем пациент с тежка травма. И че ще трябва да го постави под карантина.

-Исусе! Какво са му направили?

-Побързай, Рейдж... Не, почакай! Донесете и урната на някой лесър.

-Защо?

-Нямаме време за обяснения. Просто го направи.

Ви мушна телефона в джоба си, нахлузи ръкавицата върху ръката си, която все още излъчваше светлина, и отиде до Бъч. След като се увери, че спасителното одеяло го покрива добре, той вдигна отпуснатото му тяло на ръце, при което Бъч изстена от болка.

-Няма да е лесно - каза Ви, - но трябва да те махнем оттук.

После обаче погледът му попадна на земята и той се намръщи. Бъч вече почти не кървеше, но какво щяха да правят със следите, които щяха да оставят в снега? Ако някой лесър се върнеше, можеше да ги настигне, преди да са стигнали до шосето.

Неочаквано плътни облаци покриха небето и заваля гъст сняг.

По дяволите, Скрайб Върджин си я биваше.

Докато си пробиваше път през виелицата, Ви упорито си представяше как ослепителна бяла светлина обгръща и него, и мъжа в ръцете му.

-Ти дойде!

Мариса се усмихна, докато затваряше вратата на веселата болнична стая без прозорци. В леглото лежеше дребничко, крехко на вид момиченце. До него, малко по-голяма, но сякаш много по-крехка, седеше майка му.

-Нали снощи ти обещах, че отново ще те посетя. Момиченцето се усмихна широко, едно от предните му зъбчета липсваше.

-И ето че дойде. Толкова си красива тази вечер.

-Ти също - отвърна Мариса и като приседна на ръба на леглото, взе малката ръчичка в своята. - Е, как си?

-Мамен и аз тъкмо гледахме „Изследователката Дора“ *. Бледо подобие на усмивка пробяга по невзрачното лице на младата майка, но очите й си останаха все така безрадостни. Откакто бяха приели момиченцето преди три дни, майка му изглеждаше вцепенена, сякаш караше на автопилот. Е, ако не се броеше това, че подскачаше всеки път, когато някой влезеше в стаята.

*“ Изследователката Дора“ -американска анимационна поредица. - Бел. прев.

-Мамен каза, че няма да останем още дълго. Вярно ли е? Майката отвори уста, за да отговори, но Мариса я изпревари: