Смарагдовозелено

— Днес цял ден ще съм вкъщи — вметна господин Бърнард. — Мога да обгрижвам госпожица Шарлот с топла пилешка супа. — Въпреки че го каза на леля Гленда, думите му бяха предназначени за мен и аз схванах намека.

Но за съжаление, леля Гленда имаше други поръчения за него.

— Лично ще се погрижа за дъщеря си. Вие трябва да отидете до ателието на Уолдън-Джоунс и да вземете поръчките ми, а също и парти костюма на Шарлот.

— Ателието се намира в Излингтън — каза икономът и ме погледна угрижено. — Известно време няма да съм вкъщи.

— Да, определено.

Леля Гленда смръщи озадачено чело.

— На връщане можете да донесете цветя — рече лейди Ариста. — Няколко пролетни аранжировки за преддверието, масата за хранене и музикалната стая. Нищо искрящо, без просташки къдрави лалета, както последния път, наблегнете на белите, нежно жълтите и люляковите тонове.

Мама раздаде целувки за довиждане на всички ни, защото трябваше да тръгва за работа.

— Ако намерите незабравки, можете да ми вземете няколко кашпи, господин Бърнард. Или момини сълзи, ако вече има от тях.

— Разбира се — отвърна той.

— И щом така и така ще си правите труда, направо вземете и няколко лилии, които ще може да се посадят на гроба ми, когато умра, защото са ме изпратили болна на училище — измърморих намръщено, но майка ми вече бе излязла.

— О, не се безпокой! — опита се да ме успокои Ксемериус. — Дори и червенокосата метла да си остане вкъщи, не може просто ей така да се разхожда из стаята ти. А дори и да го направи: първо трябва да се сети да отмести задната стена на вградения ти гардероб и да пропълзи в нишите. Но дори и тогава никога не би намерила смелост да бръкне във вътрешностите на крокодила. Е, сега радваш ли се, че нощес те убедих да го разпориш?

Кимнах, въпреки че при спомена за зловещите ниши и паяжини вътрешно потръпнах, и разбира се, продължавах да се тревожа. Ако Шарлот наистина подозираше или пък знаеше какво трябва да търси, нямаше да се откаже толкова лесно. А аз щях да се прибера още по-късно от обикновено, ако не успеех да отложа посещението на бала. И най-вероятно тогава вече щеше да е късно.

Какво ли щеше да се случи, ако пазителите разберяха, че откраднатият хронограф се намира у нас? Хронограф, в който липсваше само кръвта на Гидиън, за да се затвори кръгът. Изведнъж цялата настръхнах. Вероятно щяха да откачат, ако усетеха, че съвсем неочаквано са се оказали толкова близо до осъществяването на целта на живота им. И всъщност коя бях аз, че да крия от тях нещо, което е възможно да представлява лек за всички болести на човечеството?

— И все пак съществува вероятността горкото момиче да е действително болно — отбеляза Ксемериус.

— Да, а земята е плоска — имах глупостта да отвърна на глас.

Всички на масата ме изгледаха стъписано.

— Не, Гуени, земята е кръгла — поправи ме любезно Каролайн. — В началото и аз не исках да повярвам. И уж се движи ужасно бързо из Космоса. — Тя отчупи парченце от тоста си и го завря пред розовата муцуна на прасето. — Но така стоят нещата. Нали, Маргарет? Искаш ли още едно парченце с шунка?

Ник изгрухтя тихо, а лейди Ариста присви неодобрително устни.

— Не бяхме ли установили правилото, че по време на хранене не трябва да присъстват нито плюшени играчки и кукли, нито пък истински или измислени приятели?

— Маргарет е много послушна — обясни Каролайн, но изпълнително пусна прасето под стола си.

Леля Гленда кихна укорително. Явно сега вече бе алергична и към плюшени животни.

Въпреки че Ксемериус обеща да защитава хронографа с живота си (на това място се изсмях, но не защото ми бе весело) и веднага да ми съобщи, ако Шарлот проникне в стаята ми, не можех да престана да мисля какво щеше да се случи, ако пазителите пипнеха устройството.

Но колкото и да се терзаех, това нямаше да помогне — трябваше да преживея този ден и да се надявам на най-доброто. Първата мярка, която предприех в тази посока, бе да сляза една спирка по-рано, за да се преборя с умората ми в „Старбъкс“

— Можеш ли да сложиш три еспресо в едно карамелено макиато? — попитах момчето зад бара.

— Ако в замяна ми дадеш номера на мобилния ти! — отвърна то с усмивка.

Огледах го малко по-внимателно и се ухилих поласкано. С тъмната си коса и дълъг бретон напомняше на някой от онези добре изглеждащи типове във френските филми. Разбира се, бе добре изглеждащ само до мига, в който мислено го сравних с Гидиън, което при цялата ми глупост сторих почти веднага.

— Тя си има приятел — каза някой зад мен. Беше Рафаел, който ми намигна със зелените си очи, когато се обърнах, сбърчила чело. — Освен това е прекалено млада за теб, както сам лесно можеш да се досетиш по ученическата униформа. Едно кафе лате и един боровинков мъфин, моля.

Завъртях очи и взех специалната си напитка с извинителна усмивка.

— В действителност нямам приятел, но затова пък в момента имам... ами... времеви проблем. Попитай ме отново след две години.

— Ще го направя — отвърна младежът.

— Със сигурност няма да го направи — заяви Рафаел. — Обзалагам се, че пита всяко симпатично момиче за номера на телефона й.