Смарагдовозелено

— Да, права си. В крайна сметка се нуждая от цялата си енергия, за да остана будна — казах и се прозях. — Ако обича, тройното еспресо да се придвижи към кръвообращението ми.

Лесли кимна енергично.

— Добре, а след като това се случи, спешно трябва да помислим как да се измъкнеш от бала.

— Не може да сте болна! — възкликна господин Марли и отчаяно закърши ръце. — Всичко вече е подготвено. Изобщо не знам как да го съобщя на останалите.

— Вие не сте виновен, че аз се разболях — отвърнах със слаб глас и бавно излязох от лимузината. — И аз не съм виновна. Замесени са по-висши сили и нищо не може да се направи.

— Напротив! Може! Дори трябва! — Адептът ме погледна възмутено. — А и не изглеждате толкова болна — добави той, което бе нечестно, защото бях преодоляла суетата си и бях изтрила фон дьо тена на мама.

Първоначално Лесли мислеше да ми добави малко сиви и лилави сенки, но след кратък оглед на лицето ми отново прибра несесера с гримовете си. Тъмните сенки под очите ми веднага щяха да се класират във всеки вампирски филм и освен това бях смъртнобледа.

— Е, не е важно колко болна изглеждам, а колко болна в действителност съм — отвърнах и бутнах раницата си в ръцете му. Нали бях много болна и слаба, затова този път спокойно можеше да я носи. — Смятам, че при тези обстоятелства посещението на бала може да бъде отменено.

— Изключено! — извика господин Марли, но веднага след това закри устата си с ръка и стреснато се огледа. — Знаете ли колко много ни костваха приготовленията? — продължи шепнешком, докато бавно се приближавахме към главната квартира, защото вървях немощно със ситни крачки. — Не беше лесно да убедим директора на училището ви любителската театрална трупа да използва подземната художествена галерия за репетициите си. Днес! А и граф Сен Жермен изрично е определил, че...

Адептът започваше да ми лази по нервите. (Любителска театрална трупа? Директор Гилис? Не разбирах нито дума.)

— Сега ме чуйте: аз съм болна! Болна!!! Вече изпих три аспирина, но не помогна. Дори напротив, чувствам се все по-зле. Имам температура и трудно дишам.

За да подчертая думите си, се вкопчих в парапета на входните стълби и изхриптях тежко няколко пъти.

— Утре можете да сте болна, утре! — измуча господин Марли. — Господин Джордж! Кажете й, че може да се разболее чак утре, в противен случай целият план е... съсипан!

— Болна ли си, Гуендолин?

Пазителят, който се бе появил на вратата, обви загрижено ръка около раменете ми и ме поведе в сградата.

Ето това отношение ми харесваше.

Кимнах многострадално.

— Сигурно съм се заразила от Шарлот. — Ха-ха! Точно така! И двете имахме един и същи измислен грип. Като ще е, да е. — Главата ми направо ще се пръсне.

— Моментът наистина е неблагоприятен — рече господин Джордж.

— Това се опитвам да й обясня през цялото време — отбеляза адептът, който усърдно ситнеше зад нас. За разнообразие, лицето му не бе яркочервено, а на бели и червени петна, сякаш не можеше да реши какъв би бил подходящият цвят за тази ситуация. — Доктор Уайт сигурно ще може да й бие някаква инжекция, нали? Ще й се наложи да издържи само някакви си три-четири часа.

— Да, това би било възможно — кимна господин Джордж.

Погледнах го обезсърчена. Определено очаквах от него малко повече съчувствие и подкрепа. Постепенно започвах наистина да се чувствам болна, но по-скоро от страх. Някак си имах усещането, че пазителите няма да се държат мило с мен, ако разберяха, че само се преструвам пред тях. Но вече бе късно, нямаше връщане назад.

Вместо в ателието на мадам Росини, където всъщност сега трябваше да бъда облечена в дрехи от XVIII век, господин Джордж ме заведе в драконовата зала, а адептът, който все още носеше раницата ми и силно развълнувано говореше сам на себе си, ни последва.

Доктор Уайт, Фолк де Вилърс, господин Уитман и един друг мъж, когото не познавах — може би министърът на здравеопазването? — седяха около масата. Когато господин Джордж ме побутна в залата, всички извърнаха глави към вратата и ни зяпнаха. Притеснението ми нарасна още повече.

— Тя твърди, че е болна — избухна господин Марли, който нахълта в залата след нас.

Фолк де Вилърс се надигна.

— Моля, първо, затворете вратата, Марли! А сега повторете. Кой е болен?

— Ами... тя!

Адептът посочи обвиняващо с показалец към мен и аз едва успях да се сдържа да не завъртя очи.

Господин Джордж ме пусна, седна, изохквайки, на един от свободните столове и попи с кърпичката си избилата по темето му пот.

— Да, Гуендолин не се чувства добре.

— Наистина съжалявам — казах, като положих особено старание да гледам надолу вдясно. Някъде бях чела, че уж всички лъжци гледат нагоре вляво. — Ала просто не съм в състояние да посетя бала днес. Едва се държа на крака и става все по-лошо. — За да подчертая думите си, се подпрях на облегалката на стола на господин Джордж.

Едва тогава забелязах, че Гидиън също присъства в залата, и сърцето ми прескочи няколко удара.