Смарагдовозелено

Беше толкова нечестно, че бе достатъчно само да го погледна, за да изгубя самообладание, докато той стоеше непринудено до прозореца, ръцете пъхнати дълбоко в джобовете, и ми се усмихваше. Е, добре, не беше една от онези безсрамни, широки, искрящи усмивки, а само малко повдигане на крайчеца на устните, но затова пък очите му се смееха и поради необяснима причина изведнъж в гърлото ми отново заседна буца.

Бързо отклоних погледа си и открих в огромната камина малкия Робърт, синът на доктор Уайт, който на седем годинки се бе удавил в басейн. В началото малкият призрак бе срамежлив, но вече ми имаше доверие. Сега ми махаше въодушевено, но аз можах да отвърна на поздрава му само с кратко кимване.

— Каква е тази болест, настъпила така рязко и неочаквано, ако смея да попитам? — Господин Уитман ме изгледа присмехулно. — Малко по-рано, в училище, бе напълно здрава. — Той скръсти ръце, но явно след това размисли и смени тактиката си. И ето че сега използва тихия си, приканващ към доверие учителски тон, много нежен и състрадателен. Вече го бях чувала и преди — този тон рядко вещаеше нещо добро. — Ако се страхуваш заради бала, Гуендолин, ние те разбираме. Сигурно доктор Уайт може да ти даде нещо срещу сценична треска.

Фолк кимна.

— Наистина не можем да отменим днешното пътуване — заяви той.

Господин Джордж също ме предаде, отбелязвайки:

— Господин Уитман има право, нормално е да имаш сценична треска. Всеки на твоето място би се развълнувал. В това няма нищо срамно.

— А и няма да си сама — допълни Фолк. — Гидиън ще е с теб през цялото време.

Въпреки волята ми, хвърлих бърз поглед към Гидиън и моментално се извърнах, когато очите му сякаш потънаха в моите.

Фолк продължи:

— И преди да си се усетила, вече ще си се върнала и всичко ще е приключило.

— А и само си помисли за хубавата рокля — опита се да ме примами евентуалният министър на здравеопазването.

Ехо? Да не би да смяташе, че съм десетгодишно момиченце, което все още си играе с кукли Барби?

Другите изръмжаха одобрително и ми се усмихнаха окуражително, с изключение на доктор Уайт, който, както обикновено, бе смръщил вежди и всяваше страх с мрачния си поглед.

Малкият Робърт наклони глава извинително.

— Гърлото ме боли, както и главата, и ставите — оплаках се толкова настоятелно, колкото можах. — Мисля, че усещането за сценична треска не е същото. Братовчедка ми си остана днес вкъщи, защото се разболя от грип, и аз съм се заразила от нея. Толкова е просто!

— Някой трябва да й обясни още веднъж, че става дума за събитие от историческо значение... — квичеше господин Марли на заден фон, но господин Уитман го прекъсна.

— Гуендолин, спомняш ли си нашия разговор от днес сутринта? — попита той и гласът му прозвуча дори една идея още по-мазно.

Кой по-точно имаше предвид? Нали не смяташе сериозно да нарече „разговор“ опяването му за липсата ми на ангажираност към учението? Да, явно смяташе.

— Възможно е да се дължи и на нашето обучение, но съм сигурен, че на твое място Шарлот щеше да осъзнава какво повелява дългът й. Никога не би поставила телесното си неразположение над задачите си в общата ни мисия.

Е, не беше моя вината, че са обучавали грешното момиче. Вкопчих се по-силно в облегалката.

— Повярвайте ми, ако Шарлот беше толкова болна, колкото съм аз, и тя нямаше да може да отиде на този бал.

Господин Уитман изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да загуби търпение.

— Струва ми се, че не разбираш за какво говоря.

— Това доникъде няма да ни доведе! — намеси се доктор Уайт, както винаги с изключително груб тон. — Само губим ценно време. Ако момичето наистина е болно, едва ли ще можем да я излекуваме с аргументи. Но ако само симулира... — Той бутна стола си назад, изправи се и заобикаляйки масата, тръгна към мен толкова бързо, че малкият Робърт се затрудняваше да върви редом с него. — Отвори уста!

Това наистина беше прекалено. Зяпнах го възмутено, но той вече бе хванал главата ми с две ръце и опипваше с пръсти мястото зад ушите ми и надолу шията. Накрая постави ръка върху челото ми. Цялата ми смелост ме напусна.

— Хм... — изсумтя той и изражението му стана още по-мрачно, ако това изобщо бе възможно. — Подути лимфни възли, повишена температура. Положението действително не изглежда добро. Моля, отвори си устата, Гуендолин.

Изумено се подчиних на заповедта му. Подути лимфни възли? Повишена температура? Да не би от паника наистина да се бях разболяла?

— Както и предполагах. — Доктор Уайт бе извадил дървена пръчица от вътрешния си джоб, с която натисна надолу езика ми. — Гърлото е зачервено, сливиците са подути... никак не е чудно, че гърлото те боли. При преглъщане сигурно адски боли.

— Горкичката! Сега сигурно ще трябва да пиеш ужасен сироп против кашлица — рече Робърт със съчувствена физиономия.

— Трепериш ли? — попита ме баща му.

Кимнах несигурно. Защо, по дяволите, правеше това? Защо ми помагаше? И то точно доктор Уайт, който винаги се държеше така, сякаш ще се възползвам от първата предоставила ми се възможност, за да задигна хронографа.