Смарагдовозелено

— Исках да се уверя, че наистина си чула извинението ми от днес следобед. — От тона му бе изчезнала всякаква следа от подигравка.

Но не и от моя.

— Да, не го пропуснах — изсумтях. — Но това не означава, че съм го приела.

— Гуен...

— Добре де, не е нужно отново да казваш, че наистина ме харесваш. Аз също те харесвах, знаеш ли? Дори много те харесвах. Но вече край с това.

Затичах се нагоре по витите стъпала, колкото можах по-бързо. Накрая, стигайки върха им, съвсем бях останала без дъх. Идеше ми да се подпра на парапета, защото дишах тежко, но не исках да се изложа по този начин. Още повече че Гидиън изобщо не изглеждаше задъхан. Така че продължих, втурвайки се напред, докато той не ме хвана за ръката и не ме принуди да спра. Трепнах, защото пръстите му се сключиха около раната ми и тя започна отново да кърви.

— Нямам проблем с това, че ме мразиш. Честно — каза Гидиън, гледайки ме сериозно в очите. — Но узнах неща, които изискват двамата с теб да работим заедно. За да може ти... за да можем двамата да останем живи след цялата тази история.

Опитах да се освободя, но хватката му се затегна.

— И какви неща си узнал? — попитах, въпреки че ми идеше да извикам силно: „Ооох!“.

— Не съм съвсем сигурен. Но е напълно възможно да съм се заблуждавал, що се отнася до намеренията на Люси и Пол. Затова е важно ти... — Той млъкна, пусна ме и зяпна ръката си. — Това кръв ли е?

По дяволите! Сега в никакъв случай не трябваше да гледам виновно.

— Нищо страшно. Днес сутринта в училище се порязах на лист хартия. Ами... това е, а сега да се върнем на темата: докато не специфицираш... — Боже, колко съм горда, че ми хрумна тази дума! — ...какви неща уж си узнал със сигурност, няма да работя съвместно с теб.

Гидиън отново опита да хване ръката ми.

— Но раната изглежда сериозна. Дай да погледна... По-добре е да отидем при доктор Уайт. Може би все още не си е тръгнал.

— Значи, нямаш намерение да споделиш какво уж си узнал.

С протегната ръка го държах на разстояние от мен, за да не може да прегледа раната ми.

— Защото аз самият още не съм сигурен как точно трябва да тълкувам всичко това — отвърна Гидиън. И точно като Лукас преди малко, добави с отчаян тон: — Просто се нуждая от повече време.

— То кой ли не се нуждае? — Отново тръгнах по пътя си. Вече бяхме стигнали до ателието на мадам Росини, а от тук не оставаше много до изхода. — Довиждане, Гидиън. За съжаление, утре отново ще се видим.

Тайничко очаквах срещата ни. Той не ме спря, ала и не ме последва. И въпреки че с най-голямо удоволствие бих видяла изражението му, не се обърнах назад. А и щеше да е тъпо, защото по бузите ми отново се стичаха сълзи.

Ник ме чакаше на входната врата.

— Най-сетне! Исках да започнем без теб, но господин Бърнард каза, че трябва да те изчакаме. Той счупи казанчето на тоалетната в синята баня и после обяви, че трябва да разбие плочките там, за да може да го ремонтира. Тайната врата я залостихме отвътре. Хитро, нали?

— Много хитро.

— Но лейди Ариста и леля Гленда ще се приберат след час и сигурно ще кажат, че ремонтът трябва да се отложи за утре.

— Тогава да побързаме. — Прегърнах го за миг и го целунах по щръкналата червена коса. За това трябваше да се намери време. — Нали на никого не си издал тайната?

Ник изглеждаше малко виновен.

— Само на Каролайн. Тя беше толкова... е, знаеш как винаги усеща, когато се таи нещо, и колко настойчиви въпроси задава. Но тя ще мълчи и ще ни помогне да баламосаме мама, пралеля Мади и Шарлот.

— Най-вече Шарлот — рекох, повече на мен самата.

— Всички са все още горе, в трапезарията. Мама покани Лесли на вечеря.

В трапезарията тъкмо раздигаха масата, което означаваше, че леля Мади се преместваше на канапето си пред камината и вдигаше крака, а господин Бърнард и мама разтребваха празните чинии. Всички се зарадваха да ме видят, тоест всички освен Шарлот. Е, може би просто много добре успяваше да прикрие радостта си.

Ксемериус висеше надолу с главата от полилея и извика:

— Ето те най-сетне! Тъкмо се канех да почина от скука.

Въпреки че апетитно ухаеше на ядене и мама каза, че ми е запазила нещичко, геройски обявих, че не съм гладна, защото вече съм вечеряла в Темпъл. Стомахът ми се сви възмутено при тази лъжа, но в никакъв случай не можех да губя излишно време, за да го успокоявам.

Лесли се ухили насреща ми.

— Кърито беше великолепно. Изобщо не можех да се спра да ям. Още повече че в момента майка ми отново е изпаднала в една от експерименталните си фази. Дори и кучето ни не яде макробиотичните неща, които готви.

— Затова пък изглеждаш много добре... ъъъ... да кажем охранена — каза Шарлот остро.

От сплетената й коса се бяха измъкнали няколко къдрици и обрамчваха изключително нежно лицето й. Невероятно е как някой толкова красив може да е толкова подъл.

— Ти си си добре. И аз искам да имам куче — каза Каролайн на Лесли. — Или някакво друго домашно животно.

— Е, ние си имаме Ник — отвърна братовчедка ми. — Това е почти същото, като да имаме маймуна вкъщи.

— Да не забравяме и теб, истински гадна отровна змия — не й остана длъжен Ник.