Смарагдовозелено

Господин Джордж прокара ръка по темето си и тъкмо отвори уста, за да каже нещо, когато чухме приближаващи се стъпки и шум от затварянето на тежка врата. Той доста се стресна, издърпа ме напред към завоя, по посока на звука, и измъкна от джоба на сакото си една черна кърпа. Фолк де Вилърс, Великият пазител на ложата и чичо на Гидиън, се задаваше с леки стъпки по коридора срещу нас. Щом ни съзря, се усмихна.

— А, ето ви и вас. Бедният Марли подаде запитване по вътрешния телефон къде се намирате и затова реших да проверя дали всичко е наред.

Замигах и разтърках очи, сякаш господин Джордж току-що ми бе свалил превръзката от очите, но това бе ненужно театралничене, защото Фолк де Вилърс изобщо не обърна внимание. Той отвори вратата към стаята с хронографа, респективно старата алхимична лаборатория.

Фолк бе може би няколко години по-възрастен от майка ми и изключително добре изглеждащ, както всички Де Вилърс, с които се бях запознала досега. В мислите си винаги го сравнявах с алфа-вълк. Гъстата му коса вече бе посребрена и образуваше очарователен контраст с кехлибарените му очи.

— Е, виждате ли, Марли, никой не е изчезнал безследно — обърна се той с покровителствено любезен тон към господин Марли, който седеше на стол в стаята с хронографа, но при влизането ни бе подскочил и сега кършеше нервно пръсти.

— Аз само... мислех за всеки случай... — заеквайки, поде той. — Моля да ме извините, сър...

— Приветстваме това, че приемате толкова сериозно задълженията си — отвърна господин Джордж.

Фолк попита:

— Къде е господин Уитман? Имаме среща на по чаша чай с декан Смайт и исках да тръгнем заедно.

— Току-що излезе — отвърна господин Марли. — Всъщност трябваше да го срещнете в коридора.

— О, тогава ще побързам, може би ще успея да го настигна. След това ще дойдеш ли, Томас?

След кратък кос поглед към мен, господин Джордж кимна.

— Утре отново ще се видим, Гуендолин, когато ще настъпи времето за големия бал. — Вече на вратата, Фолк се обърна още веднъж и подхвърли между другото: — О, и поздрави майка си от мен. Тя е добре, нали?

— Майка ми? Да, добре е.

— Радвам се да го чуя. — Явно погледът ми изглеждаше леко стъписан, защото той се прокашля и допълни: — За една самотна, работеща майка в днешно време не е лесно, затова се радвам.

Сега вече абсолютно нарочно го гледах недоумяващо.

— Или... може би не е самотна? Атрактивна жена като Грейс сигурно се среща с разни мъже, може би дори си има приятел... — Фолк ме изгледа очаквателно, но когато сбърчих чело, той погледна часовника на ръката си и извика: — Олеле, кога стана толкова късно? Наистина трябва да тръгвам.

— Той въпрос ли ми зададе? — зачудих се, когато чичото на Гидиън затвори вратата след себе си.

— Да — отвърнаха в един глас господин Джордж и господин Марли, като адептът се изчерви и допълни: — Ъъъ... на мен ми прозвуча така, сякаш искаше да знае дали тя си има приятел.

Господин Джордж се засмя.

— Фолк има право, наистина е късно. Ако нашият рубин не иска да пропилее цялата си вечер, сега трябва да я изпратим в миналото. Коя година да изберем, Гуендолин?

Както го бяхме обсъдили с Лесли, казах възможно най-равнодушно:

— Все ми е едно. Когато наскоро бях в 1956-а... през 1956 година беше, нали?... в помещението нямаше плъхове и бе донякъде уютно. — Това, че насред разчистения от плъхове уют тайно се бях срещнала с дядо ми, естествено, пропуснах да спомена. — Там ще мога да уча френски думи, без да треперя от страх през цялото време.

— Няма проблем — рече господин Джордж и отвори един дебел дневник. През това време господин Марли дръпна настрани висящия на стената гоблен, който скриваше сейфа и хронографа в него. Опитах се да надникна над рамото на господин Джордж, докато разлистваше дневника, но широкият му гръб ми пречеше. — Да видим, било е 24 юли 1956. Била си там целия следобед и в 18:30 си се върнала обратно.

— Значи, 18:30 би бил добър избор на час — казах и стиснах палци, дано планът ни да успее. Ако можех да се върна точно по времето, когато съм напуснала помещението, тогава дядо ми щеше да е още там и нямаше да се налага да губя време да го търся.

— Мисля, че 18:31 е по-добре. Да не вземеш да срещнеш сама себе си.

Господин Марли, който бе поставил върху масата ковчежето с хронографа и внимателно вадеше от кадифените кърпи големия колкото стенен часовник апарат, промърмори:

— Но строго погледнато, тогава все още няма да е нощ. А според господин Уитман...