Смарагдовозелено

Господин Джордж дълго ми хвърляше поглед с периферно зрение, но в крайна сметка се задоволи с това, да потупа ръката ми и да въздъхне. От време на време минавахме покрай рицарски доспехи и както обикновено, по неприятен начин се почувствах наблюдавана от тях.

— В тях има някой, нали? — прошепнах на господин Джордж. — Някой окаян новобранец, който цял ден не може да отиде до тоалетната, така ли е? Много ясно усещам как ни зяпа.

— Не. — Той тихо се засмя. — Но във визирите има инсталирани охранителни камери. Сигурно затова имаш чувството, сякаш някой те наблюдава.

Аха, охранителни камери. Е, за тях поне нямаше нужда да ми е жал.

Когато стигнахме до първите стъпала, водещи надолу към подземията, ми хрумна, че господин Джордж бе забравил нещо.

— Няма ли да ми завържете очите?

— Мисля, че днес можем да си спестим това. В момента няма кой да ни го забрани, нали така?

Изгледах го изумено. Обикновено трябваше да извървя пътя със завързани с черна кърпа очи, защото пазителите не искаха да знам пътя до стаята, където се съхраняваше хронографът, с чиято помощ бе възможно контролируемото пътуване във времето. Поради някаква причини смятаха, че е възможно да го открадна. Пълна глупост! Това нещо не само ми се струваше зловещо — функционираше с кръв! — а и нямах никаква представа как се боравеше с безбройните зъбчати колелца, ръчки и чекмедженца. Но що се отнасяше до евентуалната кражба, всички пазители бяха параноици.

Това вероятно се дължеше на факта, че навремето е имало два хронографа. Преди почти седемнайсет години братовчедка ми Люси и приятелят й Пол, номер девет и номер десет в кръга на дванайсетте пътуващи във времето, са избягали с единия. Какви точно са били мотивите им за кражбата, досега не бях успяла да разбера и изобщо цялата ситуация ме караше да се чувствам така, сякаш се лутам безпомощно в тъмното.

— Между другото, мадам Росини каза да ти предам, че все пак се е спряла на друг цвят за балната ти рокля. За съжаление, забравих кой, но съм сигурен, че ще изглеждаш очарователно в нея. — Господин Джордж се засмя. — Въпреки че преди малко Джордано ми обрисува в най-черни краски как в XVIII век ще правиш гаф след гаф.

Сърцето ми прескочи един удар. Трябваше да посетя бала с Гидиън, а не можех да си представя, че утре ще съм в състояние да танцувам с него менует, без действително да строша нещо. Например крака му.

— Защо всъщност е това бързане? — попитах. — Защо, погледнато от наше време, балът трябва да е още утре? Защо просто да не почакаме още няколко седмици? Така или иначе, балът ще се състои на въпросния ден през 1782 година, без значение кога точно ще го посетим, нали?

Като изключим Гидиън, това беше въпрос, чийто отговор отдавна ме глождеше.

— Граф Сен Жермен е определил съвсем точно през какви интервали от време в настоящето трябва да се състоят отделните ви посещения при него — отвърна господин Джордж и ме пусна да мина първа по витата стълба.

Колкото по-надолу в подземните лабиринти навлизахме, толкова по-плесенясала ставаше миризмата. Тук долу не висяха повече картини по стените и въпреки че обемни датчици се грижеха да светва ярка светлина откъдето минем, коридорите, които се разклоняваха наляво и надясно по пътя ни, се губеха в зловеща тъмнина. Казват, че тук множество пъти са се губили хора, някои са се появявали цели дни по-късно в райони, намиращи се чак в срещуположния край на града. Така се говори.

— Но защо графът е определил това? И защо пазителите се придържат така робски към инструкциите му?

Господин Джордж не отговори, само въздъхна тежко.

— Имам предвид, че ако си дадем време няколко седмици, графът изобщо няма да забележи, нали? Той си седи там в 1782-ра и времето тече еднакво за него. Но аз бих могла на спокойствие да науча тъпия менует и евентуално кой кого е окупирал в Гибралтар и защо. — Историята с Гидиън по-добре да я пропусна. — Тогава никой няма да ме мъмри и да се страхува как ужасно ще се изложа на този бал и че чрез държането си ще се издам, че идвам от бъдещето. И така, защо графът иска непременно утре да отида на онзи бал?

— Да, защо ли? — измърмори господин Джордж. — Изглежда, че се страхува от теб. И от това, което би могла да разбереш, ако разполагаш с повече време.

Не оставаше още много до алхимичната лаборатория. Ако не се лъжех, трябваше да е след следващия завой. Затова забавих крачка.

— Да го е страх от мен? Този тип ме души, без изобщо да ме докосва, а понеже може да чете мисли, знае много добре, че изпитвам ужасен страх от него, а не обратното.

— Той те е душил? Без да те докосва? — Господин Джордж бе спрял да върви и ме зяпаше шокирано. — Мили боже, Гуендолин, защо нищо не си казала?

— Щяхте ли да ми повярвате?