Смарагдовозелено

Лимузината спря и паркира на едно от запазените места пред къщата, където от столетия се помещаваше Тайното общество на пазителите. Шофьорът изключи двигателя и в същия момент господин Марли изскочи през предната врата. Едва успях да го изпреваря и да отворя вратата. Вече знаех как се чувства кралицата. Дори ни нямаха доверие сами да слезем от колата.

Взех раницата си, измъкнах се от колата, като игнорирах подадената за помощ ръка на господин Марли, и рекох възможно най-жизнерадостно:

— А и бих казала, че зеленото е цветът на Гидиън.

Ха! Шарлот не направи никаква физиономия, но определено печелех този рунд. Когато направих няколко крачки и бях сигурна, че никой не ме гледаше, си позволих една мъничка триумфална усмивка. Ала тя веднага замръзна на устните ми.

На стълбите, под слънцето, пред входа към главната квартира на пазителите седеше Гидиън. По дяволите! Бях прекалено заета с това, да измислям остроумни отговори на Шарлот, за да обърна внимание на случващото се около мен. Глупавото марципанено сърце в гърдите ми не знаеше дали да се сгърчи от притеснение, или да забие силно от радост.

Когато ни видя, той се изправи и изтупа прахта от дънките си. Забавих крачка и опитах да реша как да се държа с него. С трепереща долна устна вариантът „любезно, но подчертано безразлично“ нямаше да изглежда особено правдоподобно. За съжаление, и вариантът „студено и с пълно право сърдита“, предвид непреодолимото ми желание да се хвърля в прегръдките му, също изглеждаше неизпълним. Така че прехапах непокорната ми устна и се опитах да гледам възможно най-равнодушно. Докато се приближавах, забелязах с известно задоволство, че и Гидиън дъвчеше устната си и като цяло, изглеждаше притеснен. Въпреки че не се бе обръснал и кестенявите му къдрици изглеждаха така, сякаш ги е сресал, прокарвайки пръсти в тях, ако изобщо и това е направил, отново бях пленена от образа му. Нерешително спрях в подножието на стълбите и около две секунди двамата се гледахме право в очите. После той отклони поглед към къщата отсреща и ме поздрави с едно: „Здравей“. В никакъв случай не се чувствах заговорена, но затова пък Шарлот мина покрай мен и изкачи стъпалата. Тя обви ръка около врата на Гидиън и го целуна по бузата.

— Здравей! — поздрави го тя.

Признавам, това бе много по-елегантно, отколкото да стоиш като закован и да гледаш тъпо. Изглежда, господин Марли прие държането ми като признак за прилошаване, защото попита:

— Желаете ли да нося раницата ви, госпожице?

— Не, благодаря.

Насилих се да вдигна смъкналата се от рамото ми раница и се размърдах. Вместо да отметна коса и с леден поглед да профуча покрай Гидиън и Шарлот, изкачих стъпалата с устрема на някой грохнал охлюв. Може би двете с Лесли все пак бяхме гледали прекалено много романтични филми. Ала в този момент той избута братовчедка ми настрани и хвана ръката ми.

— Може ли за малко да поговоря с теб, Гуен? — попита той.

От облекчение почти ми се подкосиха коленете.

— Разбира се.

Господин Марли запристъпва нервно от крак на крак.

— Вече малко закъсняваме — измърмори той с почервенели уши.

— Прав е — изчурулика Шарлот. — Преди да елапсира, Гуени има урок, а ти знаеш какъв става Джордано, когато някой го кара да чака. — Нямах представа как го постигаше, но звънкият й смях звучеше съвсем искрен. — Идваш ли, Гуени?

— След десет минути ще е на линия — каза Гидиън.

— Не може ли да почака до после? Джордано е...

— Казах, десет минути!

Тонът му бе прекрачил границата на нелюбезността само на милиметър, но господин Марли изглеждаше истински стреснат. А вероятно и аз също.

Шарлот вдигна небрежно рамене.

— Както искаш — отвърна братовчедка ми, вирна брадичка и продължи нататък.

Тя владееше това отлично. Господин Марли побърза да я последва.

Когато и двамата се скриха в преддверието, Гидиън, изглежда, бе забравил какво иска да каже. Той отново зяпаше тъпата къща отсреща и разтъркваше с ръка тила си, сякаш се е сковал. Накрая и двамата поехме едновременно въздух.

— Как е ръката ти? — попитах аз.

В същия миг и той се поинтересува:

— Добре ли си? — И двамата се ухилихме. — Ръката ми е много добре.

Най-сетне той отново ме погледна. О, боже! Тези очи! Коленете ми отново омекнаха и се зарадвах, че господин Марли не е тук.

— Гуендолин, ужасно съжалявам за всичко. Държах се... напълно и абсолютно безотговорно. Наистина не си заслужила такова отношение. — Изглеждаше толкова нещастен, че едва успявах да го понеса. — Вчера вечерта поне сто пъти се опитах да ти се обадя по мобилния, но през цялото време ми даваше заето.

Зачудих се дали да не съкратя нещата и директно да му се хвърля на врата. Обаче нали Лесли каза да не го улеснявам прекалено много. Затова само повдигнах вежди в очакване.

— Не исках да те нараня, моля те, повярвай ми — продължи той и гласът му бе станал съвсем дрезгав. — Вчера изглеждаше ужасно тъжна и разочарована.