Смарагдовозелено

Аха. Това казваше всичко. Все пак бях най-добрата й приятелка и я познавах от години. Макар че с отговора си не би могла да заблуди дори и Синтия.

— Стига, Лес, кого се опитваш да заблудиш?

Не можах да се въздържа да не се засмея.

Лесли най-сетне извърна поглед от дъската с обявите и ме погледна ухилено.

— Дори и така да е. В момента не можем да си позволим и двете да страдаме от хормонално размекване на мозъците. Достатъчно е, че едната от нас не е с всичкия си.

— Много ти благодаря.

— Ами така си е! Защото си ангажирана с Гидиън, просто не можеш да осъзнаеш сериозността на положението. Нуждаеш се от някого, който може да мисли трезво, а това съм аз. Няма да се оставя този французин да ме омотае, това е сигурно.

— О, Лесли! — Прегърнах я спонтанно. Никой, никой, никой, освен мен, на този свят нямаше толкова прекрасна, луда и умна приятелка, като моята. — Колко ще е ужасно, ако заради мен трябва да се откажеш от това, да си щастливо влюбена.

— Недей да преувеличаваш толкова — прихна в ухото ми тя. — Ако този тип прилича дори и само наполовина на брат си, най-късно след седмица ще ми е разбил сърцето.

— Е, и? — отвърнах и я шляпнах леко. — Нали е от марципан и може отново да бъде поправено!

— Не се подигравай с това. Сърцата от марципан са метафора, с която наистина много се гордея.

— Ама разбира се. Един ден ще бъдеш цитирана в календарите по цял свят. Сърцата не може да бъдат разбити, защото са от марципан, метафора от мъдрата Лесли Хей.

— За съжаление, това не е вярно — каза един глас до нас, който принадлежеше на господин Уитман, който и тази сутрин изглеждаше прекалено добре за учител по английски.

Какво разбирате вие от консистенцията на женските сърца?, ми се искаше да го попитам, но пред него бе по-добре човек да си мълчи. Също като госпожа Каунтър, и той с удоволствие раздаваше допълнителни домашни на всевъзможни екзотични теми, и колкото непринуден изглеждаше, толкова непреклонен можеше да бъде.

— И какво, моля, не му е вярното на това? — попита Лесли, пращайки всякаква предпазливост по дяволите.

Той ни изгледа и поклати глава.

— Мисля, че често сме обсъждали разликата между метафора, сравнение, символ и олицетворение. Дори и да приемем, че фразеологичния израз „разбито сърце“ може да се причисли към метафорите, то марципанът безспорно е... какво?

Кой, по дяволите, се интересуваше от това? И откога урокът започваше още в коридора?

— Символ... ъъъ... сравнение? — отвърнах колебливо.

Господин Уитман кимна.

— Макар и доста неподходящо — отвърна през смях, но после изражението му отново стана сериозно. — Гуендолин, изглеждаш уморена. През цялата нощ си лежала будна, размишлявала си и не си могла да разбереш света, нали?

Да, но... Това наистина не му влизаше в работата. А и можеше да си спести съжалителния тон.

— Май всичко това ти идва в повече. — Той въздъхна и завъртя пръстена си с печат, който го отличаваше като пазител. — Очакваше се. Може би доктор Уайт трябва да ти предпише нещо, което да ти помага да заспиш поне вечер.

На обидения ми поглед отвърна с окуражаваща усмивка, после се обърна и тръгна пред нас към класната ни стая.

— Не чух добре или господин Уитман действително предложи да ми предпишат приспивателни? — попитах Лесли. — Точно след като каза, че изглеждам ужасно.

— Да, иска му се! През деня — марионетка на пазителите, а вечер — упоена, за да не ти хрумват щуротии. Но на нас тези не ни минават — тросна се приятелката ми и енергично отметна кичур от лицето си. — Ще им покажем, че безмилостно са те подценявали.

— Ах! — въздъхнах, но Лесли ме изгледа страшно решително. — Изготвяне на план, първото междучасие, дамската тоалетна.

— Слушам! — отвърнах.

Всъщност господин Уитман не беше прав: изобщо не изглеждах уморена (многократно бях проверявала в огледалото на дамската тоалетна) и странното бе, че дори и не се чувствах така. След среднощното ни търсене на съкровища бях заспала доста бързо, а и кошмарите ме пощадиха. Може би дори бях сънувала нещо хубаво, защото в магическите секунди между съня и събуждането се бях почувствала уверена и изпълнена с надежда. Но с пълното ми събуждане, тъжните факти отново се бяха промъкнали в съзнанието ми и най-вече следната мисъл: Гидиън само се е преструвал.

Все пак малко от тази надежда се бе запазила и през деня. Може би защото най-сетне бях успяла да поспя непробудно няколко часа без прекъсване, или защото бях осъзнала, че в наши дни белодробната туберкулоза бе лечима. Или просто слъзните ми жлези бяха пресъхнали.

— Смяташ ли, че е възможно Гидиън да е планирал да ме накара да се влюбя в него, но после, така да се каже, без да иска, той самият действително да се е влюбил в мен? — попитах внимателно приятелката ми, докато събирахме нещата си след часовете.

Целият предобед бях отбягвала темата — за да запазя здравия си разум, докато съставяме основния си план — но сега просто трябваше да говоря за това, иначе щях да се пръсна.

— Да — отвърна Лесли след кратко колебание.

— Наистина ли? — попитах изненадано.