Смарагдовозелено

— Може би именно това толкова е искал да ти каже вчера. При филмите ужасно се ядосваме на изкуствените недоразумения, създаващи напрежение преди щастливия край, които всъщност само с няколко думи може да бъдат разрешени.

— Точно така! Това е мястото, на което ти винаги викаш: Просто му го кажи, тъпа овца такава!

Приятелката ми кимна.

— Но във филмите винаги нещо им попречва. Кучето е изгризало телефонния кабел, подлата конкурентка не е предала съобщението, майката казва, че въпросният човек се е преместил в Калифорния... сещаш се! — Тя ми подаде четката си за коса и ме изгледа изучаващо. — Знаеш ли, колкото повече мисля по въпроса, толкова по-невероятно ми се струва да не се е влюбил в теб.

От облекчение очите ми се насълзиха.

— В такъв случай пак ще е мръсник, но... мисля, че бих могла да му го простя.

— Аз също — додаде Лесли и ми се усмихна широко. — Нося водоустойчива спирала и гланц за устни, искаш ли?

Със сигурност нямаше да навреди.

Когато излязохме от класната стая, отново бяхме последни. Сега вече бях в такова добро настроение, че приятелката ми се почувства длъжна да ме сръга с лакът в ребрата.

— Наистина не искам да възпирам ентусиазма ти, но е възможно и да грешим, защото сме гледали прекалено много романтични филми.

— Да, знам — отвърнах. — О, ето го и Джеймс! — Огледах се. Повечето ученици вече бяха излезли навън, така че само няколко щяха да се чудят, защо разговарям с някаква си ниша. — Здравей, Джеймс!

— Добър ден, госпожице Гуендолин.

Както обикновено, носеше редингот на цветя, дълги до коленете цветни панталони и кремаво бели чорапи. Беше обут с брокатени обувки със сребърни катарами, а шалчето му бе така артистично и сложно завързано, че бе невъзможно той да го е направил. Но най-странни бяха къдравата перука, слоят пудра върху лицето му и изкуствената бенка, която по необясними причини се приемаше за разкрасяващ аксесоар. Без всичките тези джунджурии и с нормални дрехи, вероятно Джеймс щеше да изглежда доста добре.

— Къде беше днес преди обяд, Джеймс? Имахме уговорка за второто междучасие, забрави ли?

Той поклати глава.

— Мразя тази треска. И не харесвам този сън, тук всичко е толкова... грозно! — Въздъхна тежко и посочи нагоре към тавана. — Питам се кой невежа е накарал да замажат стенописите. Баща ми похарчи цяло състояние за тях. Аз много харесвам пастирката в средата, нарисувана е с голямо майсторство, макар че майка ми винаги казва, че е облечена прекалено разкрепостено. — Неодобрително изгледа първо мен, после Лесли, като погледът му се задържа особено дълго върху плисираните поли от униформата и коленете ни. — Но ако тя знаеше как са облечени хората в съня ми, щеше да е шокирана! Аз самият съм шокиран. Никога не би ми хрумнало, че притежавам такова мръсно подсъзнание.

Изглежда, днес Джеймс беше в особено лошо настроение. Добре поне, че Ксемериус (Джеймс го мразеше!) предпочете да си остане вкъщи (за да държи под око съкровището и господин Бърнард, както бе изтъкнал. Но аз подозирах, че старият хитрец отново иска да наднича през рамото на пралеля Мади, защото онова, което тя четеше в момента, явно го бе заинтригувало).

— Мръсно! Какъв чаровен комплимент, Джеймс — отвърнах спокойно.

Отдавна се бях отказала да му обяснявам, че не сънува, а е мъртъв от около двеста и трийсет години. Вероятно на никого няма да му хареса да чуе такова нещо.

— Преди малко доктор Бароу отново ми пусна кръв и дори успях да преглътна няколко глътки течност — продължи той. — Надявах се този път да сънувам нещо друго, но... ами ето ме отново тук.

— Което е добре — отвърнах мило, — защото иначе много щеше да ми липсваш.

Отправи ми една усмивка.

— Е, бих излъгал, ако кажа, че по един или друг начин, не сте ми скъпа на сърцето. Сега ще продължим ли с уроците по добри маниери?

— За съжаление, нямаме време. Става ли утре да го направим? — На стълбите отново се обърнах. — Джеймс? През септември 1782 година как се е казвал любимият ти кон?

Две момчета, които бутаха маса с шрайбпроектор в коридора, се спряха и Лесли се изкиска, когато те едновременно попитаха.

— На мен ли говориш?

— Септември миналата година ли? — попита Джеймс. — Хектор, разбира се. Той завинаги ще си остане любимият ми кон. Най-великолепният сив жребец, който можеш да си представиш.

— А коя е любимата ти храна?

Момчетата с шрайбпроектора ме гледаха, сякаш съм си загубила ума. Джеймс също сбърчи чело.

— Що за въпроси са това? В момента нямам абсолютно никакъв апетит.

— Е, и утре можеш да ми отговориш. Довиждане, Джеймс.

— Казвам се Финли, откачалке — каза един от онези, които бутаха шрайбпроектора.

Другият се ухили и добави:

— А аз съм Адам, но не държа да ме наричаш така. Можеш да ми викаш и Джеймс.

Игнорирах ги и хванах Лесли под ръка.

— Ягоди! — извика призракът след мен. — Най-много обичам да ям ягоди.

— За какво бе всичко това? — поиска да узнае приятелката ми, докато слизахме надолу.