Смарагдовозелено

— Когато срещна Джеймс на онзи бал, искам да го предупредя за заразата с едра шарка. Той току-що е навършил двайсет и една. Прекалено е млад, за да умре, не смяташ ли?

— Питам се дали човек трябва да се намесва в тези неща. Сещаш се — съдба, предопределение и други такива неща.

— Е, все трябва да има някаква причина, че като призрак все още се разхожда наоколо. Може би моята участ е да му помогна.

— И за какво по-точно трябва да ходиш на онзи бал? — попита ме Лесли.

— Уж графът е предопределил това в тъпите си записки. За да ме опознае по-добре и така нататък.

Приятелката ми повдигна вежди.

— И така нататък?

Въздъхнах.

— Както и да е. Балът ще се състои през септември 1782 година, а Джеймс ще се разболее чак през 1783-та. Ако успея да го предупредя, би могъл например да се оттегли в провинцията, когато болестта започне да върлува. Или поне да страни от онзи лорд Еди-кой си. Защо се хилиш така?

— Да не би да искаш да му кажеш, че идваш от бъдещето и знаеш, че му предстои да се зарази от едра шарка? И като доказателство ще му посочиш името на любимия му кон?

— Е... ами все още планът ми не е съвсем доизмислен.

— Имунизация би свършила по-добра работа — рече Лесли и отвори вратата към училищния двор. — Но затова пък няма да е лесно да се направи.

— Няма, но през последните дни какво е било лесно? — отвърнах и изпъшках. — О, по дяволите!

Шарлот бе застанала до чакащата лимузина, която, както и предишните дни, трябваше да ме откара до главната квартира на пазителите. А това можеше да означава само едно: щях отново да бъда измъчвана с менуети, реверанси и окупацията на Гибралтар. Все полезни знания за бал през 1782 година, поне според мнението на пазителите.

Странно, но днес това не ме трогна изобщо. Може би защото бях прекалено развълнувана заради предстоящата ми среща с Гидиън.

Лесли присви очи.

— Кой е онзи тип до Шарлот?

Тя посочи червенокосия господин Марли, адепт първи ранг, който, освен със званието си, преди всичко се отличаваше със способността си да се изчервява до корените на косата си. Той стоеше до Шарлот, сгушил глава между раменете си.

Обясних й.

— Мисля, че той се страхува от нея — добавих, — но и някак си я намира за страхотна.

Шарлот ни бе забелязала и нетърпеливо ни помаха да побързаме.

— При всички положения по отношение цвета на косата чудесно си подхождат — рече Лесли и ме прегърна. — Късмет! И не забравяй какво говорехме. Бъди внимателна! И моля те, направи снимка на този господин Джордано!

— Джордано, само Джордано, моля — казах, като имитирах носовото гъгнене на преподавателя ми. — До довечера!

— И, Гуени, не улеснявай прекалено много Гидиън, става ли?

— Най-накрая! — скастри ме Шарлот, когато стигнах до колата. — Чакаме от цяла вечност. Всички само ни зяпат.

— Сякаш това ти пречи. Здравейте, господин Марли! Как се чувствате?

— Ъъъ... добре. Ъъъ... а вие? — отвърна той и почервеня.

Дожаля ми за него. Аз също имах склонността да се изчервявам, но при господин Марли кръвта нахлуваше не само в бузите му, но и шията, и ушите му придобиваха цвета на зрял домат. Направо страховито!

— Чудесно — отвърнах, макар че с удоволствие бих видяла изражението му, ако бях отговорила: „Отвратително“.

Той ни задържа вратата на лимузината и Шарлот грациозно се настани на задната седалка, а аз — на мястото срещу нея.

Колата потегли. Братовчедка ми се загледа през прозореца, докато аз зяпах в нищото и премислях дали да се държа с Гидиън по-скоро студено и обидено, или подчертано любезно, но в същото време безразлично. Ядосах се, че не бях обсъдила това с Лесли. Когато лимузината се отправи към „Странд“, Шарлот вече не се любуваше на околността, а на ноктите на ръцете си. После изведнъж вдигна очи, изгледа ме от главата до петите и попита агресивно:

— С кого ще дойдеш на партито на Синтия?

Явно целеше да се скараме. Колко хубаво, че всеки момент щяхме да пристигнем. Лимузината вече завиваше към паркинга.

— Ами все още не мога да реша дали да е с жабока Кермит, или с Шрек, ако е свободен. А ти?

— Гидиън предложи да дойде с мен — отвърна Шарлот и ме загледа внимателно.

Явно очакваше да реагирам по някакъв начин.

— Много мило от негова страна — казах любезно и се усмихнах, което не ми се удаде никак трудно, защото вече бях напълно уверена, що се отнася до Гидиън.

— Но не знам дали да приема предложението му. — Тя въздъхна, ала дебнещият й поглед си остана. — Със сигурност ще се чувства ужасно сред всичките тези дечковци. Все пак достатъчно често се оплаква пред мен от наивността и незрялостта на някои шестнайсетгодишни...

За част от секундата премислих, че е възможно да казва истината, а не просто да иска да ме ядоса. Но дори и така да е — в никакъв случай нямаше да й доставя удоволствието да ме види наранена. Кимнах с изключително разбиране.

— Но той ще е в твоята зряла и улегнала компания, Шарлот, а ако това не му е достатъчно, ще има възможност да обсъди с господин Дейл фаталните последици от консумацията на алкохол при подрастващите.