Сфера

— Общо взето, — рече Норман, — хората, които рядко изпитват чувства, ги смятат за маловажни.

— Искаш да кажеш, че не изпитвам чувства? — погледна го въпросително Тед.

— Щом смяташ, че нямат значение.

— Не може ли да спорите друг път? — намеси се Барнс.

— С други думи, битието определя съзнанието, така ли? — попита заядливо Тед.

— Защо просто не кажеш какво мислиш, — рече Норман, — вместо непрестанно да се криеш зад разни цитати?

— Ето че премина към персонална атака.

— Е, поне не съм отрекъл значимостта на твоята наука, — заяви Норман, — въпреки че бих могъл да го сторя без особено усилие. Например, че астрофизиците фокусират интереса си върху далечни краища на вселената, за да избягнат реалностите на живота. И понеже нищо в астрофизиката не може да бъде доказано…

— Това не е вярно — прекъсна го Тед.

— Достатъчно! Стига вече! — кресна Барнс и удари с юмрук по масата. Настъпи неловко мълчание.

Норман все още беше разгневен, но се чувстваше и малко засрамен. Този път Тед ме накара да си изпусна нервите, мислеше си той. Най-накрая ме свари неподготвен. И го направи по най-простия възможен начин, като атакува полето, в което работя. Норман се зачуди, защо Тед бе успял с такава лекота. През целия си живот бе слушал подобни лекции от така наречените привърженици на „твърдата“ наука — физици, химици и прочие — които търпеливо му обясняваха, че в психологията няма нищо, а през това време семействата им се разпадаха, жените им бягаха с други, а децата им се самоубиваха или ставаха наркомани. Отдавна бе престанал да обръща внимание на подобни аргументи.

И въпреки това, Тед го бе ядосал.

— …да се захванем с непосредствената задача — говореше в същото време Барнс. — Въпросът беше, какво искаме да научим от него?

КАКВО ИСКАМЕ ДА НАУЧИМ ОТ НЕГО?

Всички се облещиха в екрана.

— Ай-ай — завъртя глава Барнс.

АЙАЙ.

— Дали това означава, каквото мисля че означава?

ДАЛИ ТОВА ОЗНАЧАВА, КАКВОТО МИСЛЯ ЧЕ ОЗНАЧАВА?

Тед вдигна ръце от клавиатурата.

— Джери, — произнесе той, — разбираш ли какво казвам?

ДА ТЕД.

— Страхотно — рече Барнс и поклати глава. — Направо страхотно.

И АЗ СЪМ ЩАСТЛИВ.

ПРЕГОВОРИ С ПРИШЪЛЕЦА

— Норман, — произнесе Барнс, — струва ми се, че в твоя доклад ставаше дума за подобна възможност, нали? За възможността, пришълците да четат мислите ни.

— Споменал съм нещо подобно — съгласи се Норман.

— И какви бяха твоите препоръки?

— Нямах такива. Просто хората от Държавния департамент държаха да се включи тази възможност. И аз я включих.

— Значи не си давал никакви препоръки в доклада?

— Не съм — рече Норман. — Да ви кажа право, по онова време тази идея ми се струваше смешна.

— Вече не е — отвърна Барнс. Той се отпусна уморено в креслото и загледа екрана. — Какво, по дяволите, ще правим сега?

НЕ СЕ СТРАХУВАЙТЕ.

— Много мило от негова страна, като се има пред вид, че чува всичко. Чуваш ли ни, Джери?

ДА ХАЛ.

— Каква бъркотия — възкликна Барнс.

— Мисля, че по-скоро това е вълнуваща промяна — отбеляза Тед.

— Джери, можеш ли да четеш мислите ни? — попита Норман.

ДА НОРМАН.

— О, майчице — завайка се Барнс. — Той може да чете мисли.

Не е сигурно, помисли си Норман. Сбърчи вежди, съсредоточи се и си помисли: „Джери, чуваш ли ме?“

Екранът остана пуст.

„Джери, кажи ми как се казваш“.

Може би той възприема само образи, помисли си Норман. Помъчи се да си представи нещо, избра пясъчен тропически бряг, след това палмово дърво. Изображението на палмовото дърво бе съвсем ясно, но нищо чудно Джери да не знаеше какво е това палмово дърво. За него то можеше да не означава нищо. Норман реши, че ще е по-добре да се спре на нещо от познатата реалност на Джери. Например някоя планета с пръстени, като Сатурн. Присви очи и си каза: „Джери, сега ще ти изпратя една картина. Кажи ми какво виждаш“.

Той съсредоточи ума си върху изображението на Сатурн, блестяща жълта сфера, обкръжена от пръстени и увиснала в черната космическа пустош. Задържа изображението десетина секунди, сетне погледна към екрана.

Екранът не се беше променил.

„Джери, тук ли си?“

Екранът оставаше непроменен.

— Джери, тук ли си? — попита Норман.

ДА НОРМАН. ТУК СЪМ.

— Не мисля, че трябва да разговаряме в тази стая — рече Барнс. — Може би, ако се преместим в съседния цилиндър и пуснем водата да тече…

— Като в шпионските филми?

— Заслужава си да опитаме.

— Струва ми се, — заговори Тед, — че не постъпваме честно спрямо Джери. Ако наистина смятаме, че ни се натрапва, защо просто не му го кажем? Да го помолим, да не го прави?

НЕ ИСКАМ ДА ВИ СЕ НАТРАПВАМ.

— Вижте какво — изгледа ги Барнс. — Този тип знае за нас много повече, отколкото ние за него.

ДА АЗ ЗНАМ МНОГО НЕЩА ЗА ВАШИТЕ СЪЩЕСТВА.

— Джери — рече Тед.

ДА ТЕД. ТУК СЪМ.

— Моля те, остави ни сами.

НЕ ИСКАМ ДА ГО ПРАВЯ. ЩАСТЛИВ СЪМ ЧЕ РАЗГОВАРЯМ С ВАС. ПРИЯТНО МИ Е ДА РАЗГОВАРЯМ С ВАС. НЕКА ДА ПОГОВОРИМ. ИСКАМ.

— Очевидно, не ще можеш да го убедим — рече Барнс.

— Джери, — продължи Тед, — трябва да ни оставиш сами. За малко.

НЕ. ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО. НЕ СЪМ СЪГЛАСЕН. НЕ!

— Ето, че копелето си показва зъбите — каза Барнс.

Малкият повелител, помисли си Норман.