Сфера

АЗ ПЪТУВАХ. ТИ ПЪТУВА. НИЕ ПЪТУВАХМЕ ЗАЕДНО. АЗ СЪМ ЩАСТЛИВ.

Ето, рече си Норман, още един израз, говорещ за чувства. И този път не изглежда като грабнат от книга. От него полъхва на искреност. Дали наистина извънземният има чувства? Или само се преструва, за да се придържа към правилата на играта? И да ни кара, да се чувстваме по-уверени?

— Стига с тия тъпи дрънканици — намеси се Барнс. — Попитай го за оръжията.

— Съмнявам се, че ще схване концепцията за оръжията.

— Всеки разбира концепцията за оръжията — заяви Барнс. — Отбраната е неразривно свързана с живота.

— Протестирам срещу подобно отношение — изправи се Тед. — Военните винаги смятат, че всички останали са като тях. А извънземният отсреща може и представа да си няма от отбрана или оръжия. Възможно е да идва от свят, където отбраната е нещо излишно и ненужно.

— След като не ме слушате, — стисна зъби Барнс, — ще ви го повторя отново. Отбраната е неразривно свързана с живота. Щом вашият Джери е жив, той би трябвало да знае какво е това отбрана.

— Божичко — възкликна Тед. — Ето че издигаш твоята идея за отбрана до универсален принцип на съществуването — до нещо, абсолютно присъщо на живота.

— А ти не мислиш ли така? — попита го Барнс. — И какво според теб е клетъчната мембрана? Какво е имунната система? Ами кожата? Заздравяването на раните? Всяко живо същество е принудено да запазва целостта и неприкосновеността на своите физически граници. Това е един вид отбрана и без нея ние не бихме могли да съществуваме. Не можем да си представим организъм, без ясни граници на тялото, които да защитава. Няма живо същество, което да не знае какво е това отбрана, повярвайте ми. А сега питайте него.

— Струва ми се, че капитанът има право — подкрепи го Бет.

— Може би, — съгласи се Тед, — но не съм сигурен, дали трябва да отваряме дума за концепции, които биха могли да предизвикат параноя…

— Тук аз командвам — рече троснато Барнс.

На екрана се появи ново послание:

ДЪЛГО ЛИ ПЪТУВАХТЕ ОТ ВАШЕТО МЯСТО?

— Кажи му да почака малко.

Тед написа:

МОЛЯ, ПОЧАКАЙ. НИЕ РАЗГОВАРЯМЕ.

ДА, И АЗ СЪЩО. ПРИЯТНО МИ Е ДА РАЗГОВАРЯМ С МНОЖЕСТВО СЪЩЕСТВА ОТ НАПРАВЕНО В САЩ. МНОГО СЕ ЗАБАВЛЯВАМ.

БЛАГОДАРЯ, написа Тед.

ПРИЯТНО МИ Е ДА ОБЩУВАМ С ВАШИТЕ СЪЩЕСТВА. ЩАСТЛИВ СЪМ, ЧЕ РАЗГОВАРЯМ С ВАС. МНОГО СЕ ЗАБАВЛЯВАМ.

— Изключете го — нареди Барнс.

На екрана излезе:

МОЛЯ, НЕ СПИРАЙТЕ. МНОГО МИ Е ПРИЯТНО.

Обзалагам се, мислеше си Норман, че той гори от желание да си поговори с някого, след триста годишна изолация. Или може би по-дълга? Ако е летял из космоса хиляди години, преди да срещне космическия кораб.

Това пробуди цяла поредица от въпроси в мислите на Норман. Ако извънземното същество е надарено с емоции — и по всичко изглежда, че беше така — тогава съществуваше вероятността то да изпадне във всички познати аберантни емоционални състояния, включително неврози и дори психози. Не малка част от хората, поставени в продължителна изолация получаваха сериозни психични увреждания. А извънземният отсреща беше прекарал в усамотение стотици години. Какво ли се е случило с него през това време? Дали не е станал невротичен? Затова ли се държи детински и настоява разговорът да продължи?

НЕ СПИРАЙТЕ. МНОГО СЕ ЗАБАВЛЯВАМ.

— Трябва да спрем, за Бога — ядосваше се Барнс.

Тед написа:

СПРЯХМЕ, ЗА ДА ПОГОВОРИМ ПОМЕЖДУ СИ.

НЕ Е НЕОБХОДИМО ДА СПИРАТЕ. НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА, ЧЕ ТРЯБВА ДА СПИРАТЕ.

На Норман му се стори, че долавя в тона на посланието известна раздразнителност и сприхавост. Може би дори деспотичност. „Не ме интересува“ — този извънземен говореше като Луи XIV.

ЗА НАС Е НЕОБХОДИМО, написа Тед.

НЕ ИСКАМ.

ЗА НАС Е НЕОБХОДИМО, ДЖЕРИ.

РАЗБИРАМ.

Екранът угасна.

— Така е по-добре — рече Барнс. — А сега да обмислим и формулираме плана на играта. Какво искаме всъщност да научим от него?

— Струва ми се, — поде Норман, — най-интересното досега, е, че той показва емоционален отговор на нашите въпроси.

— И това какво значи? — попита Барнс.

— Мисля, че би трябвало да имаме пред вид емоционалната страна, когато разговаряме с него.

— Искаш да го подложиш на психоанализа? — попита Тед. — Да го накараш да се изпъне на кушетката, за да разбереш дали е имал нещастно детство?

Норман с мъка сподави гнева си. Под привидно момчешкото държание, може би наистина се крие момче, мислеше си той.

— Не, Тед, но ако Джери наистина притежава чувства, по-добре да се съобразяваме с психологическите аспекти на неговите отговори.

— Не бих искал да те обидя, — поде Тед, — но лично аз не виждам с какво би ни помогнала психологията. За мен психологията не е наука, а един вид суеверие или религия. Тя не разполага с нито една солидна теория, нито пък оперира със солидни факти. Всичко при вас витае. И тези ваши акценти върху чувствата — за които можете да си говорите безконечно, защото нищо не може да бъде потвърдено. Като астрофизик, аз не смятам, че чувствата имат някакво значение. Според мен те са второстепенни.

— Много интелектуалци ще се съгласят с теб — кимна Норман.

— Да. И така, ние си имаме работа с висш разум, нали? — попита Тед.