Сфера

Известно време Бет и Норман седяха мълчаливо, заслушани в ритмичното бумтене, идещо някъде от вътрешността на станцията. После звукът изчезна и след кратък период на абсолютна тишина се появи отново.

— Това пък какво е? — заговори Бет. — Сякаш идва от станцията — тя се приближи до илюминатора, включи външните светлини и впери поглед през стъклото. — Ох-хо — възкликна Бет.

Норман погледна навън.

Дълга сянка бе легнала на океанското дъно и се преместваше напред-назад с всеки удар. Сянката бе така разкривена, че му бяха необходими няколко секунди, преди да осъзнае, какво вижда.

Сянката беше на човешка ръка.

— Капитан Барнс. Чувате ли ме?

Никакъв отговор. Норман отново натисна копчето за повикване.

— Капитан Барнс, чувате ли ме?

Мълчание.

— Изключил е връзката — обясни Бет. — Не може да те чуе.

— Как мислиш, човекът навън дали е още жив? — попита Норман.

— Не зная. Възможно е.

— Да вървим — рече Норман.

Норман усети сухия метален вкус на компримирания въздух и потрепери от леденото докосване на водата, докато се плъзгаше надолу през отворения люк и пропадаше в мрака, към мекото тинесто дъно.

— Всичко наред ли е? — запита го тя.

— Да.

— Не виждам никакви медузи.

— Аз също.

Излязоха изпод станцията, обърнаха се и погледнаха назад. Светлините на станцията ги заслепяваха, скривайки издигащите се нагоре цилиндри. Ритмичното бумтене се чуваше съвсем ясно, но не можеха да определят източника на звука. Заобиколиха подпорите и доближиха далечния край на станцията, като мижаха от силната светлина.

— Там — посочи Бет.

Само на няколко метра над тях, в напречна стоманена скоба се виждаше заклещена човешка фигура. Тялото помръдваше от подводното течение, а ярко-жълтия шлем блъскаше периодически стената на станцията.

— Можеш ли да видиш кой е? — попита Бет.

— Не — светлините грееха право в очите му.

Норман сграбчи най-близката подпора и се закатери по нея. Металната повърхност бе покрита с хлъзгави кафяви водорасли. Обувките му непрестанно се пързаляха по тръбите, докато не забеляза вградената в стената стълбичка. След това изкачването беше лесно.

Ето че краката се полюшваха над него. Норман изкачи още едно стъпало и внезапно по-близкият крак се заплете в шланга, който излизаше от бутилките на гърба му. Норман протегна ръка, опитвайки се да се освободи от тялото. Кракът потрепери и за един ужасен миг, Норман си помисли, че човекът е жив. После обувката остана в ръката му, а босият крак — със зеленикава плът и виолетови нокти — се блъсна в шлема му. Необходими му бяха само няколко секунди за да се съвземе от неприятното усещане — все пак зад гърба си имаше богата колекция от самолетни катастрофи. Пусна обувката и проследи дрейфа й надолу към Бет. Стисна крака на трупа и го дръпна. Плътта беше мековата като гъба, тялото бавно се освободи от импровизирания капан и се спусна надолу. Норман сграбчи рамото и почувства същата мекота. Завъртя го, за да различи чертите на лицето.

— Това е Ливай.

Шлемът беше изпълнен с вода, зад маската се виждаха изцъклени очи, отворена уста и лице разкривено от ужас.

— Хванах я — обади се Бет и издърпа тялото долу. — Божичко — добави тя сподавено.

Норман се спусна по подпората. Бет дърпаше тялото встрани от станцията, към осветената зона.

— Толкова е мека. Сякаш всички кости на тялото й са изпотрошени.

— Зная — той пое след нея към светлината и постепенно я застигна. Чувстваше някаква странна отвлеченост, хлад и безразличие. Доскоро тази жена беше жива, разговарял бе с нея, а ето че сега влачеше трупа й. Ала му се струваше, че наблюдава всичко, което се случва, някъде отдалече.

Норман завъртя тялото на Ливай. От лявата страна водолазният костюм бе разкъсан. Отдолу прозираше окървавена плът. Норман се наведе по-близо, за да разгледа раната.

— Нещастен случай? — промърмори той.

— Не мисля — рече Бет.

— Чакай. Подръж я — той разгъна внимателно разкъсаните краища на тъканта. От раната в средата се отделяха няколко цепнатини. — Има звездовидна форма. Виждаш ли?

— Да, виждам — тя отстъпи назад.

— Какво би могло да причини подобна рана, Бет?

— Не зная… не съм съвсем сигурна.

Бет продължаваше да отстъпва назад. Норман не откъсваше очи от раната.

— Кожата е мацерирана.

— Мацерирана?

— Сдъвкана.

— Божичко.

Да, наистина е като сдъвкана, мислеше си Норман, докато разглеждаше вътрешността на раната. Кожата бе ужасно разкъсана и на места назъбена. Тъничка струйка кръв се плъзна нагоре покрай маската му.

— Да се връщаме — предложи Бет.

— Почакай още малко — Норман стисна тялото за раменете, краката и таза. Навсякъде все същата мековатост като на гигантска гъба. Сякаш трупът е бил смлян. Чувстваше костите на краката, разтрошени на множество места. Какво ли бе причинило подобни увреждания? Отново се върна при раната.

— Не ми харесва тук навън — проговори Бет.

— Само секунда.

При първия оглед бе останал с впечатлението, че раната на Ливай е причинена от ухапване, но сега вече не беше сигурен.

— Кожата й, — рече Норман, — сякаш е изшкуркана…