СЕНКИТЕ

- Нима не го правиш открай време - промърмори Трез.

- Ако ролите бяха разменени...

Брат му се приближи и Трез вдигна очи към него, сякаш Ай Ем беше великан.

Емоции изплуваха над повърхността на изтощението му.

- Ти си - тихо каза Трез - най-добрият мъж, когото познавам. Ай Ем спря. Прокашля се.

- Ами... защо не събуем този панталон, а? И преди да си го казал, да, знам, че не си гладен, но ти донесох нещо за хапване и да, малко алкохол.

Когато Ай Ем му протегна ръка, Трез примига и видя Селена, замръзнала в пространството, завинаги очаквайки той да я улови и да я спаси.

Само че той не бе успял да го стори.

Отпусна глава, прекалено уморен, за да заплаче, а усещането, че до края на живота си ще се чувства толкова ужасно, бе като от стоманени доспехи с шипове от вътрешната страна.

- Хайде - каза Ай Ем с пресекващ глас.

Трез инстинктивно пое ръката, която му подаваха, без да го е грижа нито за мръсното му тяло, нито за мръсния му панталон, нито за храната. Ала алкохолът... е, това може би щеше да помогне. Най-малкото, можеше да се напие до несвяст.

Докато двамата отиваха към банята, мобилният му телефон върху нощното шкафче иззвъня. Колко странно, помисли си той.

Ала всъщност изобщо не беше странно. Хората се обаждаха един на друг, когато искаха нещо, когато се нуждаеха от нещо, когато имаха да споделят някаква новина или просто за да видят какво става.

„Не забравяй - напомни си той. - Така е устроен светът...“

Следващата съзнателна мисъл в главата му бе, че пристъпва гол под душа.

Ау.

Това бе всичко.

Просто... ау. Когато водата влезе в раните на гърдите му.

Ай Ем бе този, който се приведе напред и изми косата и тялото му, въпреки че предницата на ризата и ръкавите му подгизнаха.

А после двамата излязоха и беше време да го избършат.

Когато отново усети какво става, Трез седеше в леглото, завит до кръста, с поднос храна до себе си. Ай Ем беше приседнал на ръба, а устните му се движеха.

Със странно усещане за откъснатост, Трез гледаше брат си сякаш от много далеч, наблюдаваше изящните жестове на ръцете му, разтревоженото му изражение, интелигентните му очи.

- Ще се оправя - каза при първата удала му се пауза.

Нямаше представа за какво бе говорил брат му, но се досещаше, че става дума за неговото състояние.

- Ще ми направиш ли услуга? - попита той и погледна към вратата. - Ще благодариш ли на всички? От мое име? За това, което направиха. Толкова бях уморен... нямах представа как ще успея да я построя.

Нямаше нужда от съществително. Ай Ем знаеше за какво говори.

- Ще го сторя. Разбира се.

- И искам да си вземеш почивка.

- Моля?

Никъде няма да ходя. Не и тази вечер. - Трез размърда пръсти и почувства колко са схванати ръцете, раменете му. Да обвие тялото й, се бе оказало усилие, каквото дори не си бе дал сметка, че бе положил. - Аз съм твърде... всичко. Просто съм твърде веичко.

Очите на Ай Ем се приковаха в него като два лазерни лъча.

Сигурен ли си? Канех се да спя тук, при теб.

Благодаря ти, но ми се иска да остана сам. И преди да си го казал, не, няма да направя нищо глупаво. Можеш да прибереш всичките ми оръжия.

- Ще повярваш ли, ако ти кажа, че вече го сторих.

За миг Трез се видя, допрял пистолет до главата си в нощта, когато Селена се бе разболяла за първи път.

- Да, вярвам ти.

Само че имаше поне един четиресеткалибров пистолет, който Ай Ем със сигурност не бе намерил. Не и без да разглоби джакузито.

Ай Ем отново заговори и Трез го гледаше, кимайки от време на време просто защото не искаше да бъде груб. Мислите му отново бяха отлетели надалеч от тук и преди да усети какво става, очите му последваха примера им и се извъртяха назад.

В следващия миг вече лежеше по гръб.

Гласът на Ай Ем се разнесе някъде над него, като гласа на Господ или пък на говорителя в киносалон:

- Ще оставя лампата да свети.

Сякаш беше на четири години.

- Благода...

* * *

Застанал над брат си, Ай Ем го видя как потъна в сън по средата на думата. Тихо похъркване се откъсна от гърдите му и той поклати глава. Щеше да остане в това състояние още известно време.

Хвърли поглед към долната част на леглото и видя панталона, който бе пуснал на пода. Отиде да го вдигне, мислейки си, че едва ли беше първото, което брат му трябваше да види, когато се събуди. Искаше му се да го изхвърли, но предположението, че той може би беше важен символ на смъртта, го спря и го накара да го сгъне и да го сложи на един рафт в дрешника.

След това отново провери Трез. Ала освен да си вземе стол и да го гледа как диша през следващите четири, шест или осем часа, нямаше какво друго да прави тук.

Излезе от стаята, поспирайки за миг на вратата... без да види нищо, което да го разтревожи, освен това, че Трез вече изглеждаше мъртъв.

Да. Нищо, което да не е наред.

Все същото.

Господи, идеше му да повърне.

Слезе на долния етаж и отвори кабинета на Рот. Всичките братя и воини бяха там, някои седяха, други крачеха напред-назад, неколцина се бяха облегнали на стената. Те млъкнаха и го погледнаха.

Той вдигна ръка за поздрав.