Само напред

Окланд се обърна към мен. Предполагам за пръв път бе осъзнал, че може да има нещо важно около проблемите със съня му. Това бе добре. Ето защо бях предпочел да го доведа при Вилих, отколкото да го оставя сам да се справя. Преценявах нещата.

— О’кей — каза рязко Вилих. Затвори очи и остана така един дълъг миг. После отново ги отвори. Макар и с тъмни кръгове под тях, те изглеждаха изненадващо интелигентни. Синьото им пробождаше въпреки усилията му да го смекчи. Погледна китката си, но там нямаше нищо и попита за часа.

— Правилно — каза той. — Правилно. Кажете ми колко е часът.

Кимна на Окланд, който, изненадан от тази нова властна нотка, му отговори. Вилих тръгна по брега. Дълго го гледахме. После Окланд каза:

— Старк, някои от твоите приятели са доста странни.

И сега, седнали на една маса, обградени от пожълтяло величие, аз се опитвах да му обясня какво ще се случи после.

Виждате ли, каквото има да става, ще стане.

Понякога нещата са точно такива, каквито изглеждат.

Това е основната линия, концентрираната версия, но трябва да я прибавите към един друг факт, преди да узнаете къде отивам.

Представете си път, който познавате добре, този, на който живеете или пътя към магазина, или някой друг. Сега си представете, че вървите по него. Сетете се за оградите, за дърветата, ако има такива, за пукнатините по паважа, за начина, по който виждате и усещате пътуването.

Направихте ли го? Добре, сега си представете същите тези неща, но като вървите в обратна посока.

Усещането е по-друго, нали? Нямам предвид само очевидните неща. Пътят изглежда доста различен от посоката, в която се движите всъщност. Знаете, че е същият, но как точно изглежда, какво чувствате?

Чувствате ли, че вървите нагоре-надолу по един и същи път или ви се струва, че вървите по различни пътища?

Може би сте забелязвали и преди, че ако тръгнете в различна посока по път, който от дълго време използвате, може да не го познаете. Може би сте забелязвали, че връщането от някъде е винаги по-бързо от отиването, дори и да се движите по един и същи път.

О’кей, голямо чудо, казвате си вие: възприятия, психология, субективизъм. Какъв е смисълът?

Ето го. Не е възприятия, психология и субективизъм. Пътищата са различни според посоката, която следваме. Така стоят нещата. Не са много хората, които го съзнават, които са способни да го забележат и вярват в това. Вилих го можеше и затова бе добър в онова, което правеше. Аз също го мога и това е една от причините, поради които съм толкова добър в работата си. Ужасно трудно се постига, но това е положението. А щом веднъж го разбереш, вратите широко се отварят пред теб.

— Добре — отрони Окланд. — Добре. Дори и да го приема субективно, с разума си, какъв е смисълът? И какво общо има това с пребиваването ни тук и с този странен мъж?

Запалих друга цигара. Последният половин час течеше напрегнато. Както и очаквах. Всеможещият, рационалистичният Действащ бе водил дълга и упорита борба с това, което току-що се бях опитал да му обясня и не го възприемаше. Не че ми пукаше, но той трябваше да бъде убеден или поне готов да повярва. Без това нещата нямаше да потръгнат.

— Никога не си бил в самолет, нали? — Това бе един от подготвителните ми въпроси. — Нито пък си летял до друга държава?

— Не, разбира се, че не съм.

— Правилно — казах аз и потърках чело. — Ами тогава ще трябва изцяло да ми повярваш.

По принцип така трябва да правят хората. Никой не ходи в чужбина вече. Само някои скитат от Квартал в Квартал.

— Ами — започнах аз и внезапно промених решението си. Той нямаше да ми повярва. Не бе устроен да възприема интуитивно. Трябваше да се надявам, че моята вяра и знание ще са достатъчни да пренесат и двама ни. По принцип щяха да са достатъчни, но аз чувствах, че Окланд ще се окаже тежък товар.

— Няма значение. Виж сега. Ще излезем от този хотел и ще тръгнем по плажа. Ще вървим няколко мили.

— В морето? — изсмя се Окланд.

— Да — отговорих аз. Лицето му се промени. Тогава разбрах как се е издигнал в Центъра.

— Виж, Старк. Не е време за шеги. Знаеш, че не мога да плувам, освен ако не си планирал да вървим върху водата…

— Не, ти ме чуй — раздразних се аз. Бях изморен. Беше ми призляло. За всяко нещо, което казвах, ми се налагаше да преминавам планини от рационалност. — Няма да плуваме, ще вървим. Не очаквам да го разбереш, но се опитай, когато му дойде времето. Довери ми се. Знам какво върша. Ще го направим ли?

— Не знам.

— Нека да ти го обясня по начин, по който вярвам, че ще разбереш. Упълномощаване, разделяне на отговорностите. Ти не вършиш всичко в Департамента си, не и всички работи. Понякога се налага да оставиш по-квалифицирани хора в дадена област да свършат работата, нали?

— Да — призна неохотно той. Такива са Действащите: умират си, че не могат да свършат абсолютно всичко.