Само напред

— Имам чувството, че наоколо витаят призраци. — Окланд извърна очи от морето и погледна избелелите, пометени от вятъра, пусти улици. — Никой ли не живее вече тук?

— Много малко мили лунатици и чудаци най-вече. Отиваме на гости у един от тях.

— Така ли? — усъмни се Действащия. — Защо? Откъде се чува пианото?

Вървяхме към музиката. Беше красива по странен начин, фрагменти на тиха меланхолия. Видях един по-голям ресторант от другата страна на улицата. Стори ми се, че вътре цари леко оживление, но не се върнах да проверя. Хората тук лесно се плашеха, а аз харесвам музиката.

— Отиваме при него, защото има самолет.

— О! Чудех се защо дойдохме чак дотук. — След един необезпокояван нощен сън Действащия не изглеждаше по-здрав, но със сигурност беше по-дръпнат, по някакъв уморен начин. — Ще напускаме страната или какво?

— Да — отговорих аз. — И не. Ние няма да се качваме в самолета, той ще се качи.

— Разбирам — намръщи се Окланд. — НЕ, не разбирам. Какво ще правим тогава?

— Ще останем тук.

— Какво?

Знаех, че рано или късно ще трябва да обясня на Окланд следващата ни стъпка, но исках да поизчакам още малко. Ако нямаше достатъчно време да обмисли нещата, на мен щеше да ми е по-лесно. Или по-малко безкрайно трудно.

— Довери ми се.

— Хм — отговори той, но не каза нищо повече.

* * *

Два часа по-късно седяхме в Палата. Това бе голям хотел на брега. Тук са идвали хора с ужасно много пари, които искали да оповестят факта, че са богати. Все едно са се окичвали с табела. Въобще пребиваването тук е било най-добрият начин да кажат „Хей, вижте. Имам повече пари, отколкото ми трябват и не знам какво да правя с тях.“, както и да си променят мнението за няколко седмици.

Но богатите днес са станали много сериозни. Стоят си в Брандфийлд и Квартала Пари и играят голф. Да си богат не е толкова забавно, както преди. Едно време човек забогатяваше и тогава спираше да работи. Концентрираше силите си в забавления по най-скъп начин. Днес хората забогатяват и после работят още и още, за да станат по-богати. Понякога играят голф. И това е. Не ми звучи кой знае колко приятно, но това е положението.

Стояхме във всекидневната на Палата — стая около сто квадратни метра. Тук-там сред прахоляка се виждаше по някой стол, някоя маса. Помещението се намира в центъра на хотела и няма прозорци. Това е важно.

Бях открил лесно Вилих. Живееше в нещо като запуснато частно кварталче на брега. В началото обитаваше старата съблекалня, но с годините си построи допълнителни бунгала и навеси, които сега покриваха площта от пътя до морето в широчина от двайсет ярда.

По причини, които само той знаеше, Вилих бе построил „къщата“ си така, че покривът да е четири фута над земята. Вътре тя представляваше лабиринт от стаи, тунели и леговища. Трябваше да се движиш пълзешком. За негово облекчение, оставих Окланд отвън. Открих един от няколкото входа и запълзях към центъра. Мина известно време, докато открия Вилих. Без съмнение беше вътре. Винаги е вътре. Ако не идвах от време на време и не разбутвах гнездото му, сигурно вече щеше да е пуснал корени. Открих го и запълзях към това, което изпълняваше функциите на кухня. Направих Умопомрачаващото Силно Кафе Джахаван. Между другото, никога не го пийте. То превръща глупавите и безполезни мисли в трансцедентално блаженство. Пиеш ли от Умопомрачаващото Силно Кафе Джахаван, започваш да разбираш алкохолиците. Намираше се в кухнята на Вилих, защото аз го бях оставил там.

Измайсторих фуния от картон и излях кафето в гърлото на Вилих. Когато той се превърна във функциониращо човешко същество, аз го избутах през тунела във външния свят. Окланд стоеше до водата с блажен поглед в безкрайното синьо, оставяше водата да близва обувките му. Гледаше вълните, вдишваше солта.

— Уау! — възкликна Вилих като излезе. — Всичко си е още тук! Небето, Земята, всичко! Готино! И никакви змии!

Окланд ни приближи, гледаше моя човек предпазливо. Вилих се обличаше в парцали, косата му бе дълга до кръста. Това са факти, които не будят доверие, а и не мисля, че Окланд бе срещал сбъркан парцаливец някога преди. Вилих отвърна вяло на погледа на Окланд. После се обърна и ме бутна по рамото.

— Така, Старк. Е? Хм? Е? — Спря. Опитваше да си спомни какво точно иска да каже. Спомни си и продължи. — Отново в оръфаната пустош, а? Връщаш се в зоната на здрача, прав ли съм? Е?

И се разкиска. Окланд повдигна вежди, аз свих рамене. Вилих е абсолютно повредено човешко същество във всяко отношение, освен в едно. Беше квалифициран в нещо уникално и аз имах нужда да го направи за мен сега.

— Вил — размахах ръка пред лицето му за привличане на вниманието — скоро трябва да тръгвам.

— Ъхъ — изсумтя той. Извърна се и отново погледна Окланд, който трепереше. — Този ли е господинът? Това ли е тъжителят?

— Да — отговорих аз. — Той също ще тръгва.

— Йеа, веднага. — Вилих погледна Действащия по-отблизо. — Май сънуваш кошмари, а?

Окланд се изуми.

— Откъде знаеш?

— Личи си. Изписано ти е на лицето.