Само напред

Анализът ми не бе никак точен, но все щеше да свърши работа. Когато нещо започне, трябва да го разберете в основни линии. Няма причини да се задълбочавате. Това само ще ви забави. С течение на времето осъзнавате обстоятелствата, кое накъде натежава, предугаждате и подозирате по-точно. Нещата изгубват своята праволинейност, появяват се повече препятствия, овладяването на ситуацията се превръща във фантазия. Много важна фантазия, но все пак фантазия.

Мислех за Зенда. Знаех, че ще успее да играе ролята си, докато нещата бяха под някакъв контрол. Настъпеше ли хаосът, човек нямаше какво друго да направи, освен да реагира. Надявах се дотогава да съм се върнал. Сигурно си мислите, че до този момент не съм направил някакво особено впечатление и може би сте прави. Аз умея да се защитавам. Съгласете се, че не е лесно да реагирам правилно всеки път, да бягам през цялото време. Но не е там работата. Нещата са твърде дълбоки и лични, за да бъдат обяснени. Не обичам зрителите. Нищо, което е наистина важно, не прави впечатление, защото има значение само за човека, за когото се отнася. Да останеш жив, например, да не загинеш — изглежда толкова лесно, но понякога е непосилно тежка задача.

Бях буден и сам във вагона, обграден от мрак и сън. Мислех за Джи, за Шелби, за Снед, дано да са добре. Подредих мислите си, завих ги и ги приспах. Исках да са подредени, защото сънят, както казват, може да се окаже смъртоносен. Човек никога не знае дали, ако заспи, после ще се събуди.

Нямаше да спя тази вечер. Някой трябваше да наглежда Окланд, да го събуди, ако започне да сънува кошмари. Някой трябваше да играе героя, да знае малко повече, да движи историята напред. Винаги в моя живот този някой съм бил аз. Понякога ми се ще да поспя, да ме пазят. Иска ми се някой да бди над съня ми, всеки миг да е готов да ме хване за ръката и да ми помогне. Бих искал да съм този, който ще бъде успокоен, обичан. Да съм дете, което се протяга в прегръдката на слънцето и вярва, че то завинаги ще бъде топло. Но не можеше да стане така. Защо? Ще разберете, може би. Когато му дойде времето.

Така, нямаше да спя тази вечер, нито другата. Но утре щях да помечтая.

Единадесет

Трябва да знаете, че понякога нещата изглеждат такива, каквито са. Но не искам да кажа, че те могат да се окажат по-различни от очакваното, да не са чак това, което ви се струва, всъщност, искам да кажа… Исусе. Ще започна отначало.

Понякога нещата са по-различни от това, на което приличат. Струва ти се, че нещо ти е ясно, че го разбираш, но едва по-късно осъзнаваш, че истината е била по-друга.

О’кей. Няма награди за наблюденията до този момент.

Друг път виждаш нещо и си мислиш, че не е точно така, както изглежда. Разбираш го, съзнаваш контекста, знаеш, че формата е измамна.

Ала понякога, рядко се случва, но е важно, в този случай грешим.

Понякога си мислиш, че се лъжеш, а не е така. Понякога нещата изглеждат точно такива каквито са, колкото и да е изненадващо. Това може да преобърне всичко.

Нека да го обясня по друг начин. Защо винаги в мислите ни пътуването до някъде ни се струва по-бързо, отколкото всъщност то е?

* * *

На следващата сутрин в осем бяхме в Квартала на Източния Бряг и гледахме морето. Наоколо царяха пустота и тишина. Ние и няколкото кръжащи чайки бяхме единствените посетители. Чуваше се само плясъкът на вълните, а някъде отдалеч и пиано.

Окланд се замечта. Доста често съм идвал тук през годините. Понякога, защото се е налагало. Друг път просто така, заради самото място. И преди бях виждал морето. Стоял съм пред него, докосвал съм огромното, тъмно, тежкодишащо копеле, каквото си бе то. Но Окланд не беше го правил. Като повечето хора от нашето съвремие той знаеше, че то съществува, знаеше химическия му състав, но не го познаваше.

— Ами, о-о, много е голямо, нали? — изрече той. Кимнах. Не знам защо, но ми е трудно да говоря пред морето. Ставам особен и неясен.

Отчасти се дължи на това, че се намирах на Източния Бряг. Вървяхме бавно. Силният бриз развяваше дрехите ни. Кварталът изобщо не се бе променил от последния път, когато бях тук. Приличаше на призрачно градче. Точно такова е. Източния бряг е голям, заема петдесет мили брегова линия, но го обитават само двайсетина души. Никой не идва тук. Нито пък е идвал от стотина години насам. Бяхме обърнали гръб на морето. Бяхме загърбили дивата бушуваща мощ на несигурността. Нямахме нужда повече от нея. Беше безполезна. Сградите все още бяха в относително добро състояние, защото никой не притежаваше достатъчно енергия да отиде толкова далече и да ограби мъртъв град. Какъв би бил смисълът? Магазините и ресторантите, бавно рушащите се хотели и гниещи джетове отстояваха десетилетията, безмълвно наблюдаваха приливите и отливите, отминаващите години. Предстоеше разрухата на тези помръкващи замъци от миналото.

Разбирате ли какво искам да ви кажа? Ще се опитам да дойда на себе си.