Само напред

— Що се отнася до това, аз не съм само по-добрият специалист. Аз съм единственият специалист. Затова Зенда се обади на мен. Затова съм тук. Аз съм единственият, който може да свърши работата. Предполагам, мога да мина и без твоето доверие, но така ще е много по-трудно за нас, особено за теб.

Окланд мълча известно време. После лицето му омекна.

— О’кей. Съжалявам, Старк. Просто не знам какво да мисля, какво да правя. Не съм свикнал с всичко това. Не съм свикнал с несигурността.

— Знам. Но аз съм. Това ми е работата. Целият ми живот е един голям въпрос „Какво следва?“. Винаги използвам План Б, В или Я. Така стават тези неща, Окланд. Животът не е записки. Той е странен, може да се обърне срещу теб. През цялото шибано време стават неща, които най-малко очакваш. Има много тайни на Земята и на Небето, Окланд, и аз ще ти покажа някои от тях.

Тук той се усмихна с усмивка, която прати всичко по дяволите и го подмлади с около трийсет години.

— О’кей. О’кей. Какво да правя?

— Когато излезем оттук, нещата ще се променят. Следващите пет минути помисли за това. Всичко ще бъде различно и непознато. И не се учудвай от това, което виждаш. То си е самата истина, о’кей? Повярвай ми!

— Вярвам ти — отвърна той. — Бог знае защо, но ти вярвам.

* * *

Налагаше се. Поне малко.

Пет минути по-късно нещо в ума ми се обади. Разбрах, че е време да тръгваме. Станах, също и Окланд. Последните минути той бе прекарал в дълбок размисъл. Очевидно с всички сили се опитваше да асимилира това, което му бях казал. Погледна ме нервно.

— Работи ли, каквото и да е то?

— Да. — Знаех, че е така, чувствах го. Трудно е да се обясни, но всичко ти се струва по-напрегнато. Цветовете са ярки като пред буря. Виждаш ясно всичко по някакъв странен начин. Все едно си пиян и трезвен по едно и също време. Всъщност Окланд може би беше започнал да ми вярва. Срещата с Вилих му е подсказала, че предстои нещо наистина необикновено. Каквото и да е, работеше. Засега. Изведох Действащия от всекидневната. Минахме през фоайето и спряхме за миг пред огромната дървена порта.

— Готов ли си?

— Надявам се — отвърна ми той с колеблив глас. — Какво да очаквам?

— Каквото видиш. Нищо друго.

Той кимна. Отворих широко вратата и излязохме.

* * *

Яркото сутрешно слънце си бе отишло. На негово място плаваше нисък таван от плътен сив облак, който превръщаше света в безкрайна стая през зимен следобед. Лек вятър изскочи на улицата, по която вървяхме към бреговата ивица, вдигна листа и стари вестници около нас и излезе с писък през вратата. Капак на кофа за боклук се откъсна и задрънча по пътя, макар че около нас бе тихо. Пианото бе млъкнало. Пианистът го нямаше. Бяхме абсолютно сами.

Стигнахме алеята за пешеходци. Спрях. Оставих Окланд да възприеме гледката. Плажът беше различен. Винаги е така. Не бе жълт, а бледосив и влажен, сякаш десетилетия наред бе валял дъжд. Това вече не бе пясък, а нещо като дълбока кал. И нещо друго.

— Къде остана морето? — помръкна Окланд и се хвана за перилата. — Къде е морето, по дяволите?

Океанът бе изчезнал. На негово място тъмният плаж се простираше чак до хоризонта. Първите петдесет ярда не се виждаше нищо с конкретна форма. След това се появиха падини и малки вълнисти хребети на хоризонта. Те заемаха стотици, хиляди мили.

Пътят бе отворен.

Преди много, много години, когато хората пътували често, имало един пасажер. Казвал се Кратс. Отегчен от дългите часове седене, той се навел и погледнал през прозореца. По това време самолетът бил над океана високо, високо в небето. Погледнал и бил поразен от гледката.

Сторило му се, че летят над някаква безкрайна кална пустош, безформена сива шир, набраздена с леки падини и възвишения. Той знаел, че това е океанът, но колкото повече гледал, толкова по-трудно му било да повярва. Знаел, че хребетите и падините са всъщност вълни, които изглеждат застинали и неподвижни отвисоко. Че са тъмни, металносини на цвят, но отгоре не изглеждало така. Виждала се единствено равнина.

После заспал. Никак не е романтично, но така се случило. Забравил за всичко това. По някое време си спомнил и пак погледнал през прозореца. Видял същата странна безформена шир.

Гледал така с часове. Не можел да откъсне очи. Прибрал се у дома. Опитал се да разкаже на приятелката си. Искал да й обясни странното усещане, че ако спуснеш въжена стълба от самолета и слезеш три хиляди фута надолу, няма да паднеш във водата, а ще стъпиш на непозната тъмна равнина.

Случило се така, че приятелката му също имала силно въображение и тъй като била влюбена в него по това време, приела странното наблюдение по-сериозно, отколкото то заслужавало. Кратс живеел на брега на морето. Вечерта, когато се върнат, те се разхождали нагоре-надолу по плажа. Той говорел опияняващо въодушевено за това, както само влюбените могат.