Само напред

— Моят живот — каза замислено Действащия — напоследък е доста странен. — На бледата светлина лицето му изглеждаше изморено и изпито, с нездрави петна.

— Трябва да опиташ от моя — усмихнах му се аз.

— Не, благодаря — отвърна твърдо той. — Не, благодаря.

Половин час по-късно разбрах, че приближаваме. Хребетите се извиваха по особен начин, който вече можех да разпознавам. Минахме един завой и се озовахме в тясна долина, колкото да побере четирима души плътно един до друг. Обграждаха ни възвишения. Това бе краят. Знаех, че сме пристигнали.

— Е, сега какво?

— Никога ли не са ти били упойка? — запитах го аз.

— Били са ми — отговори той. — Всичките ми мъдреци са извадени. Защо?

— Защото ти предстои нещо като упойка. Знаеш, слагат ти пеперудата на ръката и ти бият инжекция. Става ти студено за миг — студено, тежко и ясно. Така ще се почувстваш.

— Старк — обърна се той към мен. — Страх ме е.

— Недей. Всичко е наред. Няма защо да се страхуваш. Поне все още няма. — Не бях много убедителен. — Не се притеснявай за после. Ще те открия. О’кей? Ще бъда там.

Той потрепери с дълбока въздишка.

— О’кей.

Продължихме напред, право към мъртвата точка. След около пет ярда Окланд боязливо се хвана за ръката ми. Задържах я. Още няколко стъпки и усещането ни порази. Нещо остро, студено и тежко попи в телата ни. Хванах по-здраво ръката на Окланд и продължих напред.

— Старк…

— Сладки сънища — казах аз.

Дванадесет

Блед лъч светлина в абсолютната тъмнина. Сякаш прожектор изливаше жълто и нещо го поглъщаше. Глух тропот ни приближи като че ли кенгуру препускаше край нас. Съществото бе осветено за миг в сумрака. И после отново мрак. Тихо туптене.

Ъгъл на училищно бюро. Дървото е масивно и дебело. Нечии нечетливи инициали, отрязък от пода.

Една ръка плавно маха назад.

Потъвам надълбоко.

* * *

Бяхме пристигнали в градчето в една късна съботна вечер. С нищо друго освен няколко сака в пикапа на Рейф. Бяхме загърбили миналото. Отегчени, нещастни, двама неудачници, които искаха нещо повече, нещо различно. Огледахме празния площад в призрачното градче и решихме да го наречем дом.

Все още ясно си спомням онази вечер, мига, в който спряхме пикапа до бордюра, провесихме крака на бронята, огледахме се и си казахме, по дяволите, нека си имаме наше собствено градче. Беше тъмно и тихо. Чуваше се само как дърпаме от цигарите. Единствената светлина идваше от фаровете на пикапа. Спомням си, че разбрах колко бе специална тази вечер, една от малкото в живота.

Колко често пращате всичко по дяволите и правите нещо просто ей така? Колко често имате смелостта или силата да изоставите всичко и да потърсите нещо ново, нещо, което да ви направи щастливи? Ако направите това, ако поемете този риск и наистина откриете нещо, ще се почувствате много специално. По-късно в онази нощ ние открихме старо пиано в една от къщите далеч от площада и написахме нежна, лека мелодия. Написахме града.

Десет години по-късно нещата се бяха променили малко. Известно време бяхме само двамата. Мотаехме се край запуснатите сгради, композирахме. Щяхме да станем звезди по онова време. Щяхме да сътворяваме мелодии, за които хората да си умират и които щяха завинаги да преобърнат нещо в сърцето, ума и живота им. Нямаше начин да останем завинаги в градчето. То само по себе си не бе важно. Бе просто символ на свободата ни.

Малко по малко и други хора започнаха да се нанасят в някои от къщите. В началото приличаха на нас. Самотници, които търсеха място да си починат. Да възвърнат сили, за да се присъединят към борбата, която се отъждествяваше с живота на някои хора. Те не се сближиха с нас — не образувахме банда или комуна. Просто се установиха. Виждахме ги тук и там. Постепенно броят им се увеличи.

Вече няколко стотици души живееха тук — двойки, цели семейства. Мястото се бе превърнало отново в градче. Рейф и аз бяхме все още тук. Не бяхме си заминали, защото не бяхме открили онова, което търсехме. Някак се отклонихме от пътеката, превърнахме се в основатели на новото градче.

Бяхме се отчуждили малко с Рейф последните няколко години. Нещо бе объркало приятелството ни, бяхме охладнели един към друг. В онази тъмна и интересна нощ на пристигането ни нашите грижи, надежди и мисли бяха еднакви. Бяхме две страни на една и съща монета. Бяхме най-близкият, най-добрият и единственият си приятел. Нещата се бяха променили някак, интересите ни се бяха раздалечили, сякаш самото градче бе застанало между нас. Надявах се да мога да направя нещо по този въпрос. На площада щеше да се състои голям митинг. Нещо застрашаваше градчето или поне хората си мислеха така. Чувствах, че нещата са преувеличени и не се развълнувах особено, но като основател се ползвах с уважението на хората и знаех, че трябва да присъствам.

Пристигнах доста рано на площада. Видях, че отпред са поставени четири стола. Знаех, че единият е за мен, че към нас с Рейф ще се присъединят и други, които да следят дебатите, сякаш сме правителство. Всъщност, никога не бях се възползвал от статута си в градчето. Ала знаех какво трябва да направя в този момент.