Читаем Само напред полностью

— Но ти ги знаеш — поучи ме строго стената, при това на обезпокоително висок глас. — Знаеш колко са важни безцветните сака за периода, в който уредите за възприемане на цветове си почиват.

— Идват — съобщи Окланд с равен глас. — Чувам гласовете им.

— Виж, стена, има едни хора, които ни преследват.

— Знам това. Те всички са облечени подобаващо.

— Да, но се опитват да ни убият.

— Глупости.

— Да, така е.

— Цветните хора не убиват никого — заяви величествено стената. — Те не се убиват един друг.

— Те не са от Цветния. От Центъра са. — Последва мълчание. Компютърът оценяваше думите ми. — Погледни им китките — примолих се аз. — Имат лилави ръкавели. От АИЦ са.

— Виждам — проговори стената тихо. — Направили сте нещо лошо?

— Не — отговорих аз и последва дълга пауза.

— Е, тогава няма да можем да го понесем. Шибани всеможещи задници!

Бях мъничко изненадан. Не знаех, че антипатията към Действащите е толкова разпространена сред компютрите в Кварталите. Отдъхнах си. Сирената млъкна, стената мигновено потъмня до черно. И двете коли идваха към нас.

— Елате близо до мен — каза стената. Колите бяха на шейсет ярда от нас. Окланд бе онемял при вида им. Сграбчих го и го залепих за стената. Застанах до него.

Колите приближаваха бавно към нас. Мъжете от АИЦ се движеха между тях и оглеждаха навсякъде.

— Ще ни убият — предположи Окланд шепнешком.

Не се чувствах уверен, за да му противореча. Това, че не тичаха с викове и крясъци, бе добро начало, но не виждах от каква полза ще ни бъде. Приближаваха все повече. Виждах червената светлина от предното табло на едната кола. Тя проблясваше толкова бързо, сякаш светеше през цялото време. Трябваше да знаят, че са близо до нас. Не можех да разбера защо не ни виждат.

Колите спряха щом се изравниха с нас. Почти се бяхме слели със стената. Напрегнах се с готовност да посегна към пистолета си. Не че имах шанс, знаех това, но какво друго бих могъл да направя в ситуация като тази? Нищо друго освен да извадя пистолет.

Мигът се проточи, удължи, избухна и тогава, о, Боже! — колите потеглиха бавно.

— Може би са в задната улица.

— Няма начин. Виж светлината, човече.

— Ами те не са тук, нали?

— Мисля, че не. Добре, да огледаме. Кинип, направи обратен завой и огледай от другата страна.

— Тръгвам.

Колата отпред потегли. Другата се завъртя на място и зави зад ъгъла. Поехме си едновременно дъх с Окланд. Отдръпнах се от стената и го погледнах.

— Как по… — започнах аз и тогава разбрах. Не можех да видя спътника си от два ярда. Уличният компютър бе разпръснал пулсиращ мрак. Потокът около Окланд синхронизираше с цвета на сакото му. Петната до главите ни се сливаха с тена на лицето. Само горе, където бе косата, преливаха в сиво. Направих още една крачка и поклатих глава. Бяхме почти невидими. — Стена? — обърнах се с уважение аз. — Страхотна си!

— Няма проблем — обади се тя. — А сега движение.

Хванах Окланд за ръката и го повлякох през улицата.

— Господи! — той още гледаше назад към тъмните цветове.

— Йеа.

Спънахме се в стъпалата и се претърколихме надолу към малък тъмен двор, едно старо, старо място. Аз съм нещо като специалист по такива места. Те са рядкост в Цветния, всъщност не само тук. Не са променяни от стотици години. Рядко се посещават. Пътека към миналото.

Освен романтично кътче, това бе и път към Звук. Накарах Окланд да свали тракащите си обувки. Забраних му да говори, докато не му дам знак и хукнахме в тъмнината.

* * *

Мигащи светлини, тихо потракване на електрическите вагони, приспивно подрусване, нощна тишина на обезлюдено обществено място, пресушени от умора очи. Пътуваме, спираме, тръгваме, пътуваме отново. От време на време се виждат точици светлина отвън в тунела от мрак. Излегнал съм се на мъхнатата седалка и наблюдавам с половин око неспокойно спящия Действащ.

Избягахме им. Не знам дали бяха влезли в Звук, дори дали бяха разбрали къде отиваме. Бяхме минали по няколко заобиколни улички за заблуда. Напуснахме Квартала на най-малко предполагаемото място, но стигнахме точно там, където отивахме.

Сумрак. Сиви камъчета, изстинали от бурните приливи и отливи. Чайки плават по водни облаци в разлята слънчева светлина. Брегът, абсолютно гробище на миналото, място, което със сигурност бе мъртво, защото бе все още там и човек можеше да види колко е мъртво.

Седях уморен, твърде уморен, за да заспя. Тялото ми — стоплено от парното на вагона, главата ми — студена от допира със стъклото на прозореца. Опитах се да помисля. Щяхме да изминем целия път с влака. Нямаше да правим смени никъде. Трябваше само да стоим и да чакаме. На сутринта щяхме да приближим брега и да се изправим пред следващата задача. Трябваше само да си седя и да търпя болките в гърба си.

Мислих за последните дни, проследих часовете. Чудех се да не съм забравил нещо, нещо важно. Стигнах до два извода. Някой се беше опитвал да се свърже със Снед, сигурно за да разбере за Стабилния. Може да са били АИЦ, но може и да не са били. Също така някой се бе опитал да ме убие при стената на Стабилния. Можеше да са АИЦ, но можеше и да не са.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука