Само напред

— Тъмносиньото и черното са съвсем различни неща. Черното не включва цвят, докато синьото, макар и смесено с черно, съдържа определена спектроскопия.

— Виж — казах аз, — живея отсреща. Има причини, поради които не искам да влизам там сега. Ще ти бъда благодарен, ако може да постоим тук няколко минути. После ще влезем. О’кей?

Последва мълчание.

— Обещавате ли?

— Да.

— Давам ви пет минути. Между другото, хубава риза.

Тихо щракване сигнализира края на комуникирането. Изчакахме няколко минути. Окланд се изнерви. Мъжете се появиха отново. Движеха се по-бавно, но все още се усещаше някакво напрежение около тях. Това ме потисна малко. Надявах се разпиляното тяло на псевдо момичето в кухнята да ги е заблудило, че капсулата си е свършила работата и да си отидат вкъщи. Определено не беше станало така.

Мъжете се скараха на улицата, после се наведоха над колите. Единият тръгна бавно надясно от нас, друг — в обратна посока. Четиримата внимателно изучаваха тротоарите. Наблюдавахме ги. Поведох Окланд тихо по една алея.

— О’кей — казах аз — сега знаем какво търсят. И какво ще направим? Ще тръгнем в обратна посока.

— О — примири се той.

— Бихме имали проблем единствено, ако са донесли уред за засичане на твоя търсач.

— Какво ще се случи тогава?

— План Б.

— Какъв е той?

— Не е готов все още — отговорих аз и го подканих да побързаме.

* * *

Пет минути по-късно ми хрумна нещо друго. Идеята ме обсеби целия. Нямаше да е толкова трудно да излезем от Цветния, все пак не сме в Стабилния. Бях сигурен, че Центъра ще бъде кръвожадно настроен и гарите ще са завардени, но се надявах, че Зенда е успяла да излезе навреме. Дори и да не беше, Спенгъл щеше да е правдоподобно извинение за пребиваването й тук. А за нас не мислех. Гарите не бяха единственият ни изход. Проблемът не беше в това.

Притеснявах се, че мъжете от АИЦ имат уред за засичане на търсачи. Прибягвахме тихо по пустите улици. Почти бяхме стигнали до края на Цветния, когато зърнах една от колите на няколко преки от нас. Тя се движеше в обратна посока, но като имах пред вид целта им, знаех, че ще я променят. Тръгнахме по друга алея, толкова тясна, че дори си нямаше име. Спряхме.

— Какво? — изохка Окланд.

— Опитват се да те засекат.

Действащият се облегна на стената, едва си поемаше дъх. Приличаше на мъртвец. Беше се примирил с всичко. Разбрах, не очакваше да се измъкнем. Погледна ме измъчено.

— Предполагам, че план Б е все още в зародиш?

— Не е оплоден, всъщност.

— Не вярвам, че другата ти приятелка, онази с летящото нещо…

— Не. Твърде надалеч е.

— Извинете — чухме глас. Окланд отскочи встрани и откри малък черен микрофон в непроницаемата черна стена. — Седем и осем минути. Предоставеното ви време изтече. Моля, влезте някъде незабавно.

— Господи! — отчаях се аз. — Дай ни малко време, моля те!

— Съжалявам — отговори учтиво гласът, — вече не зависи от мен. Това е последно предупреждение. Влезте някъде на закрито.

За миг реших какъв е план Б. Да бягаме с всички сили. Споделих го с Окланд и се затичахме по алеята. Прекосихме пътя и минахме по друга тиха уличка. Скрихме се в сенките. Огледах се и видях това, което не ми се искаше да видя. На две преки от нас бе една от колите. Бяха по следите ни. Бутнах Окланд толкова силно, че щях да го прекатуря и да падне по лице, ако не бе ускорил крачка. Грубо, но ефективно, хрумна ми мимоходом.

Глухи улички, черен паваж, мрак. Нозете ни летяха с всички сили. Слаба светлина и полъх. Дробовете ни не искаха да участват в тази каша. Защо това усещане ми е толкова познато? Защо прекарвам толкова време в бягане от нещо? Прекосихме друга улица. Видях една от колите само на пряка от нас. Крясък сигнализира факта, че най-накрая са ни засекли. Минахме петдесет ярда надолу по алеята и после свърнахме наляво по посоката, от която бе дошла колата. Още следователска психология, но отчаяна. Те имаха електрически уред, който безпощадно ни намираше. Трябваше да направим нещо изненадващо за тях, нещо извън правилата — това е добър подход, когато срещу себе си имаш хора, които не познават нищо друго освен правила.

Спряхме на една уличка близо до главния път. Всъщност вече бяхме много близо — само на сто ярда от стената на Цветния. Трябваше да пресечем главното кръстовище, да минем няколко стъпала и само след един ъгъл имаше порта към Звук. Можеха да ни проследят дотам, наистина, но само пеша, а това бе шанс за нас.

— Внимание! — проглуши ни електронен глас от стената. Никакви учтиви изрази повече. — Неподходящо облеченият мъж трябва незабавно да влезе някъде! — И тогава, като по чудо, сирената заглуши Координаторния Компютър по Уличен Цвят за негово най-голямо неудоволствие.

— Страхотно! — изписка Окланд.

Безизразната черна стена, към която се снишавахме, внезапно промени цвета си. Огромни червени стрели захвърчаха срещу нас, проблясвайки. Стигнахме кръстовището и бързо преминахме улицата. Стрелите все така ни следваха, както и оглушителната сирена.

— Виж — прошепнах тихичко на стената, — той ми е гост. О’кей? Не познава правилата.