Ръкописът на Чансълър

— Не знам точно. Дойдох да науча нещо. Сега не знам… — И той затвори телефона, преди Морган да заговори.

Той забеляза бялата веранда и мътната светлина, която проникваше през оцветеното стъкло на входната врата. Наоколо имаше все стари къщи, някога представителни, но вече отживели времето си.

— Ето къщата — каза той на шофьора! — Благодаря ви и задръжте рестото.

Шофьорът се поколеба.

— Мистър — каза той, — може и да греша, това не ме засяга. Може да го очаквате и затова телефонирахте. Но струва ми се, че ви следят.

— Кой? Къде е колата? — Питър се извърна и погледна през задното стъкло.

— Не си правете труда. Те изчакаха, докато намалихме, а после завиха вляво зад ъгъла. И се забавиха достатъчно, за да видят може би къде ще спрете.

— Сигурен ли сте?

— Казах ви, мога и да греша. Нощем на фарове всичко изглежда малко по-различно. Играете някаква игра.

— Разбирам какво имате пред вид. — Питър помисли малко, после рече: — Искате ли да почакате тук? Ще ви платя.

— О, не, благодаря. И без това доста се отдалечих. Жена ми ще мърмори. Уисконсин е толкова далече. Тук лесно ще си хванете такси.

Чансълър излезе и затвори вратата. Таксито бързо се отдалечи. Той погледна къщата. Освен мъглявата светлина в коридора никъде другаде не светеше. Измина час, откакто говори с Филис Максуел. Трябва вече да е пристигнала. Почуди се дали е дошла на себе си, за да може да контролира действията си. Тръгна по пътечката към верандата.

Достигна последното стъпало и чу металното изщракване на ключалка. Вратата пред него се разтвори, но никой не се показа.

— Филис?

— Влизай бързо! — изшептя тя в отговор.

Стоеше вляво от вратата, залепила гръб до избелелите тапети. На мъглявата светлина изглеждаше много постара, отколкото на светлината на свещите в хотел „Хей-Адамс“. Лицето й бе пребледняло от страх. Дълбоки бръчки от страдание се врязваха край устните й. Очите й бяха все така проницателни, но лишени от онзи блясък, който той познаваше. В тях нямаше любопитство, а само ужас. Той затвори вратата.

— Не бива да се плашиш от мен. Ти никога не си се бояла от мен. Говоря ти истината, Филис.

— О, млади човече, ти си от най-опасния тип — прошепна тя с тъга и презрение в гласа си. — Ти умееш да убиваш сладко.

— Това са глупости. Искам да си поговорим. Да не стоим така, без да те виждам!

— Никакви лампи няма да се палят!

— Добре, поне мога да те слушам. — Изведнъж мислите на Пнтър се върнаха към тревожните думи на шофьора. Някъде навън бе спряла кола. Наблюдаваше и чакаше. — Няма да палим лампи. Може ли поне да поседнем?

Тя му отвърна само с поглед, после внезапно се отдръпна от стената. Той я последва през сводестата врата към малката всекидневна. На неясните отражения от светлината в антрето забеляза фотьойли и грамадна кушетка. Тя се насочи право към стола срещу кушетката, единственият звук бе шумоленето на полата й. Той свали балтона си, хвърли го върху облегалката на кушетката и седна срещу нея. Лицето й пое светлината от антрето и сега я виждаше по-ясно, отколкото ако бе седнала до него.

— Искам да ти кажа нещо — започна той. — Ако се изразявам несръчно, то е, защото досега никога не съм правил подобни обяснения. Може би никога не съм анализирал това, което наричат творчески процес. — Той сви презрително рамене при тази дума. — Ти ми направи страхотно впечатление.

— Много мило от твоя страна.

— Недей. Знаеш какво искам да кажа. Баща ми през целия си живот бе журналист. Сигурен съм, че когато се срещнахме, ти ми направи много силно впечатление, по-силно, отколкото аз на тебе. Това, че пожела да ме интервюираш, ми прозвуча глупаво. Но се успокоих, когато се уверих, че не е толкова страшно и че не е свързано с книгите ми. Ти си част от нещо много важно, от голяма величина. Бях адски впечатлен от теб и нощта беше страхотна. И двамата бяхме пили много, но какво от това?

— Убиваш сладко, млади човече — отново прошепна тя.

Питър пое дъх, овладя се.

— Останах в леглото с една голяма жена, ако това е грехът ми, виновен съм.

— Продължавай! — Филис затвори очи.

— Питах те много неща за Хувър онази вечер. Ти ми отговаряше, каза ми неща, които не знаех. Твоето озлобление ме наелектризира. Твоето чувство за нравственост бе дълбоко ранено и ти избухна с такава ярост, каквато не бях срещал в никоя от статиите ти.

— Към какво се насочваш?

— Това е част от моето нескопосано обяснение. Бях във Вашингтон, за да събирам материали. След няколко дни започнах да пиша книгата си. Твоят гняв не излизаше от съзнанието ми. Още повече — гняв на жена. Изявена, преуспяваща жена. Съвсем логично бе да създам героиня, подобна на тази жена, с някои от нейните качества. Това съм направил, това е моето обяснение. Ти стана прототип на героинята ми, но тя не си ти. Тя е художествена измислица.

— Художествена измислица ли е и генералът, когото погребаха вчера в Арлингтън?

Чансълър се вцепени. Нейните сякаш мъртвешки очи го гледаха през тънката струйка неясна светлина.

— Не, той не е измислен — спокойно отговори Питър. — Кой ти наговори всичко това?