Ръкописът на Чансълър

Глава 9 — Резюме

„Тежестта на тази глава пада върху срещата на Мередит със сенатора. Тя става в една хотелска стая, след мъчително преследване, при което Алекс трябва да се измъкне от преследвачите си. От срещата със сенатора Мередит разбира, че група влиятелни люде са готови да поведат борба срещу Хувър. Той не е сам. Това е началото на неговото връщане към здравия разум.

Вече приема опасностите, които се изпречват на пътя му, защото не е сам, има хора, към които може да се обърне. Моментално им гласува доверието си. Спокойствието му нараства, когато сенаторът разкрива кои са най-близките му помощници — една журналистка и бивш висш служител в администрацията. И те от своя страна искат да се срещнат с Мередит.

Те са изработили план. Алекс не го знае, но фактът му е достатъчен. Той е приобщен към групата, без да знае какви са неговите задължения.“

Часовете летяха, думите се нижеха. Бе стигнал до момента, когато сенаторът обяснява вербуването на приближения на Хувър. Чансълър със задоволство прочете написаното, което почти без промяна щеше да използува в романа.

„Воден от мисълта за своето оцеляване, Алан Лонг съзира дългогодишната грешка. Миналото му вече не е защитено откъм проучвания, както на всички останали хора. Някой случаен факт може да бъде преиначен, изтеглен от контекста и изопачен. Важен е само фактът, проклетият изобличаващ факт. Лонг се готви да напусне ФБР поради заболяване. Във връзка с това праща на директора доклад. А в същност Лонг започва да работи за нас. Макар че не може точно да се каже, че се е къпал в кръвта на жертвата, той не е и предразположен към злодея на мракобесието. Обезпокоен е. А страхът е оръжие, което той отлично познава.“

„Днес свърших добра работа“, каза Питър, като погледна часовника си. Наближаваше четири и половина. Върху отсрещната сграда следобедното слънце хвърляше плътни сенки. Декемврийският вятър режеше. От време на време някой лист се понасяше спираловидно нагоре.

Алисън скоро щеше да се върне. Щеше да я заведе в малък ресторант в Джорджтаун, където можеха спокойно да вечерят, да се гледат и любуват един друг. Щеше да усеща хумора в очите и в гласа й, щеше да се радва на нейната близост. А после щяха да се върнат в хотела и да се обичат. Пълноценно. Дълбоко. Тази дълбочина отдавна отсъствуваше от интимния му живот.

Питър се изправи, протегна се, направи няколко кръга с шията си. Беше му навик. Когато болката нахлуваше в слепоочията, облекчаваше я с кръговидни движения на врата. Макар че сега не го болеше. Независимо от напрежението на последните два дни само за няколко кратки мили усети тревожното пулсиране на болката. Алисън Макандрю влезе в живота му. Всичко бе толкова просто.

Телефонът иззвъня. Той се усмихна, държеше се като юноша. Сигурно е Алисън. Никой друг не знаеше, че е в този хотел. Вдигна слушалката, очаквайки я с характерния си смях да му каже, че всички таксита в Ню Йорк я отбягват, че стои затворена в бетонната клетка на зоологическата градина и животните се зъбят срещу нея.

Обади се женски глас, но това не бе гласът на Алисън, а напрегнат, остър глас на изплашен човек:

— Какво, за бога, сте направили? Как можахте да ме напъхате в книгата си? Кой ви даде това право?

Това бе гласът на Филис Максуел.

Безумието отново започваше.

Остави бележка на Алисън, втора бележка остави на бюрото, в случай че не забележи първата. Нямаше време да се обяснява. Случаят бе спешен, трябваше да излезе за около час и половина. Ще й се обади при първа възможност. Обича я.