Ръкописът на Чансълър

Филис Максуел! Ужасно! Това, което му наговори, бе чудовищно. И Питър трябваше бързо и подробно да й обясни. Да. Наистина в книгата му става дума за журналистка, която на някои вероятно напомня за нея! Но по същия начин тази героиня би могла да напомня и за десетки други жени!

Не! В никакъв случаи не е искал да разбива живота й! Нито нейния, нито на който и да е друг! А само мита за Джон Едгар Хувър, за което никому не дължи извинение! Не, за бога, не! Той работи съвършено самичък! Каквито и проучвания да прави, каквито и източници да ползува, те нямат нищо общо с нея!

Или… с Паула Мингъс… която и да е тя.

Но в гласа, който разговаря с него от другия край на линията, нямаше капка разум — в един миг слаб и едва доловим, в друг — истеричен и писклив! Филис Максуел явно губеше разсъдъка си. За което той донякъде носеше отговорност.

Питър се опита да й отговори разумно. Безполезно. Опита се да й крещи — настъпи хаос. Накрая изтръгна съгласието й да се срещнат.

Тя отказа да дойде в хотел „Хей-Адамс“. Нали там бяха заедно? Не си ли спомня? Толкова ли е било противно?

Престани, за бога!

Отказа да се срещнат, където той пожелае: нямаше му доверие. И как ли би могла да му има? Не искала място, където могат да ги видят заедно. Предложи му да се видят в някаква къща на Тридесет и пета улица, северозападната част, близо до ъгъла на Уисконсин. Къщата била на нейни близки, които сега отсъствуват. Тя има ключ. Не си спомня точно номера, но няма значение, къщата е с бяла веранда, а на вратата оцветено стъкло. Тя ще бъде там след половин час. Затвори му телефона с думите:

„Значи, работите заедно с тях, така ли? Гордейте се с това!“

Едно такси се приближи към бордюра. Чансълър скочи в него, даде адреса на шофьора и се опита да събере мислите си.

Някой бе прочел ръкописа му. Това бе напълно сигурно. Но кой? И как? Мисълта как го плашеше, защото този, който се бе заинтересувал, бе отишъл твърде далеч. Знаеше предохранителните мерки, които вземат в машинописното бюро. Това влизаше в задълженията им, това беше репутацията им. Така че машинописната служба трябваше да се изключи.

Морган! Не с умисъл, а просто случайно! Тони притежаваше аристократична небрежност. Неговото странствуващо съзнание се луташе, виждаше едновременно десетки проекти. Бе напълно възможно Морган разсеяно да е оставил ръкописа на нечие бюро. Господи, или в мъжката тоалетна!

Таксито стигна до пресечката на Пенсилвания Авеню и Двадесета улица. На ъгъла имаше празна телефонна будка. Питър погледна часовника си. Беше пет и пет. Тони още бе в кантората си.

— Спрете до телефона, ако обичате. Трябва да се обадя. Няма да се бавя.

— Не се тревожете, броячът се върти.

Питър затвори стъклената врата на кабината и набра личния телефон на Морган.

— Тук е Питър, Тони. Трябва да те попитам нещо.

— Къде си, по дяволите? Говорих тази сутрин с мисис Олкът и от нея разбрах, че си в града. Звънях в апартамента, но там никой не ми отговори.

— Във Вашингтон съм. Нямам време да ти обяснявам. Слушай. Някой е прочел ръкописа ми за Хувър. Който и да е той, сторил е ужасно нещо, ужасна грешка…

— Чакай, моля ти се — прекъсна го Морган. — Това е невъзможно. Какво е това ужасно нещо? Каква грешка?

— Казал й е — му е, че е използуван за образ в книгата ми.

— Той или тя?

— Това няма значение. Въпросът е, че някой го е прочел и използува сведенията да плаши хората до смърт.

— Но грешка ли е? Има ли наистина такъв герой?

— Не съвсем. Може да бъде всеки друг. Но вече е свършено…

Той не оставяше време на Морган за въпроси.

— Просто исках да ти обърна внимание, че някои от героите ти силно напомнят на някои хора тук… Например този генерал…

— О, боже!… — В сложния процес на изграждане на образи той бе взел някои черти от Филис Максуел, от живота и кариерата й на журналистка, но бе създал нов тип. Друг, не тя! Не Филис! Неговата героиня бе жертва на изнудвачество, това не бе Филис! Това бе художествен образ! Но гласът по хотелския телефон небе художествена измислица. — Давал ли си на друг да чете ръкописа?

— Не съм, разбира се. Да не мислиш, че ще позволя хората да разберат колко си негоден за публикуване, преди да се намеси моята редакторска ръка?

Това бе обичайна шега помежду им, но Чансълър не се разсмя.

— Тогава къде е твоят екземпляр?

— Къде ли? В чекмеджето на нощното ми шкафче, а в последните шест месеца не са ни обирали. Истински рекорд.

— Кога си го разтварял за последен път?

Морган се спря, внезапно стана сериозен, разбрал вече тревогата на Питър.

— Онзи ден. А чекмеджето е заключено.

— Правил ли си ксерокопие за Джошуа?

— Не. Той ще получи екземпляр след редактирането. Да не би някой да е прочел твоя екземпляр?

— Не, в чантата ми е. — Чансълър замлъкна. Чантата! Чантата му бе в колата, заедно с куфарите! Нощта в Роквил! Ранното утро, бягащите стъпки! Отвратителните, разкъсани крака на животното! Окървавеният куфар. Тогава е станало. — Нищо, Тони. Ще ти се обадя след ден-два.

— Какво правиш във Вашингтон?