— Може би отчасти. В армията се съобразяват с това. Дори съм чувала шеги от рода: „Внимавай, като заведеш Рамирес на приема във флотата. Да не поискат да им сервира!“ Във флотата порториканците вършат работата на прислуга.
— Това оправдава до голяма степен озлоблението му.
— Приемам, че е така, но нещата не се свеждат само до това. На Рамирес му се предоставиха много възможности — повече, отколкото на други, — може би тъкмо защото е от малцинство. Но той не успя да направи нищо.
Питър погледна навън, смътно разтревожен. Погледът на Рамирес изразяваше определена омраза, омраза, насочена към определени неща. Към ковчега на Макандрю. Към гроба на Макандрю. Към самия Макандрю.
— Какво мислеше баща ти за него?
— Каквото току-що ти разказах. Той е лековат, избухлив, прекалено емоционален. Не може да се разчита на него. Баща ми отказа на два пъти да подкрепи негови повишения. Но нищо повече не ми е казвал.
— Какво означава това „не може да се разчита на него“?
Алисън се намръщи.
— Трябва да помисля. Мисля, че беше в областта на „Р и Р“.
— Това е прекрасно, но не разбирам за какво говориш?
— Извинявай — засмя се тя. — Става дума за писмени доклади от оперативните щабове. „Рекапитулация на бойните действия и разузнаване“.
— Това не ми говори кой знае колко, но поне се досещам. Баща ти е казвал, че Рамирес е лъжец. Или по душа, или умишлено.
— Нещо подобно. Но той не е важен, Питър… — Тя постави ръка върху неговата. — Свърши. Край, няма повече. Благодаря ти, повече, отколкото мога да го изкажа с думи.
— Но ние още не сме свършили… — рече той.
Тя го погледна в очите.
— Надявам се, че е така. — После се усмихна. — Хубава е идеята ти за хотел. Ще се отпуснем в лукс и спокойствие и за нищо няма да мислим. Повдига ми се от размисли. А утре ще отида при адвоката и ще се погрижа за своите неща. Не искам да се чувствуваш задължен да останеш. След няколко дни ще се прибера в Ню Йорк.
Чансълър се стъписа. Не можеше да повярва, че тя е забравила всичко, така изведнъж и така напълно. Задържа ръката й, не му се искаше да я изтегли. — Ами къщата в Мериленд? Вътре са нахлули…
— О, боже! Той е мъртъв. Взели са каквото им е трябвало.
— По-късно ще поговорим отново.
— Добре.
Питър я разбираше. Тя бе преживяла трагедията на бащината смърт, преживя и болката ог ровенето в неговата смърт. На погребението се срещна очи в очи с хората, които се бяха мъчили да го погубят. Ритуалът в Арлингтън за нея бе символ. Гордиевият възел бе разсечен. Тя се почувствува свободна да намери свой собствен свят. А той я караше да се върнат назад.
Но така трябваше. Всичко не бе свършило. Той го знаеше. Знаеше го и тя.
Чансълър знаеше още нещо. Алисън каза, че Рамирес не е важен.
Но не беше така.
20
Отново лимузините пристигнаха в джорджтаунския дом по различно време и от различни места. Още веднаж безмълвни шофьори се срещнаха със своите пътници, без въобще да ги зърнат. „Инвър Брас“ се събираше на заседание.
По силата на безмълвно разбирателство от седмици наред по-възрастните — Браво, Венис и Кристофър — бяха решили избора на нов Генезис да падне върху един от младите — Банър или Парис.
Безспорно всеки един от тях бе блестящ, квалифициран, с изключителни достойнства в няколко направления.
Банър бе станал член на „Инвър Брас“ преди шест години. Той бе най-младият в историята ректор на университет в източните щати, но напусна и стана президент на международната фондация „Рокстън“. Казваше се Фредерик Уелс, специалист по международни финансови отношения. И въпреки че неговите решения оказваха влияние върху целия свят, Уелс никога не забравяше основните човешки добродетели — достойнство, уважение, свобода на избора и на словото. Уелс дълбоко вярваше в доброто начало на човешката природа въпреки нейните недостатъци и тези, които се мъчеха да подтискат човека, да го манипулират или да господствуват над него.
Към тази категория спадаше и Джон Едгар Хувър.
Най-новият член на „Инвър Брас“ бе Парис, влязъл в групата едва преди четири години. Той бе учен. Родословието му бе от Кастиля, но той лично бе дълбоко свързан с американската земя, където родителите му се бяха заселили, бягайки от фалангистите. Наричаше се Карлос Монтелан. В момента ръководеше катедрата по международни отношения в Харвардския университет и се смяташе за най-перспективния американски специалист в областта на геополитиката на двадесетия век. Години наред всички правителства се опитваха да го привлекат на работа в Държавния департамент, но той отказваше. Той беше учен, а не политик. Даваше си сметка за опасностите, които неизбежно възникваха, когато някой теоретик премине в енергичния свят на реалните преговори.
Но в същото време Монтелан неспирно изследваше и изучаваше хората и техните движещи цели — лични или подчинени на по-голяма кауза. И когато виждаше, че нечии цели са недостойни или разрушителни, той не се колебаеше да премине активно към действия.
Както не се поколеба в случая с Джон Едгар Хувър.