Ръкописът на Чансълър

„Агентите на ФБР пускат Мередит. Той се лута из пътищата в падащата нощ.

Минава време.

Мередит се връща у дома си. Казва на жена си, че е катастрофирал и е закарал колата в сервиз. Тя не му вярва.

«Тук вече не се говори истината — крещи тя. — Не мога повече! Какво става с нас?»

Алекс знае какво става с него. Методите на Хувър да всява страх са безпогрешни. Напрежението става нетърпимо. Дори стабилният им брачен съюз е изправен пред разруха. Мередит е сломен. Приема ултиматума на жена си: да напуснат Вашингтон. Ще напусне Министерството на правосъдието и ще се върне към частната практика. Но нещо в него ще загине. Професионалистът в него ще е мъртъв. Хувър ще спечели борбата.

Отново промеждутък от време. Минава полунощ. Семейството на Мередит спи. Той стои сам във всекидневната на долния етаж; свети само настолната лампа, навсякъде сенки по стените. Започнал е тежко да пие. Към страха му се прибавя и усещането, че всичко, в което е вярвал досега, е напълно безсмислено.

Както е пиян, минава край прозореца. Изплашен, открехва леко завесата и поглежда навън. Вижда колата на ФБР пред дома си. Агенти наблюдават къщата.

Разсъдъкът му отказва. Алкохолът, страхът, депресията, тревогата — всичко се слиза в изблик на истерия. Мередит се втурва навън. Нито крещи, нито вика. Налага си необяснимо, невероятно мълчание, конспиративно мълчание. Нетрезвият му ум решава, че трябва да отиде при своите мъчители и да им се предаде: да им се хвърли в нозете и да се превърне в един от тях. Сегашната му тревожна уплаха е подобна на психологическия му срив по време на войната преди много години.

Излиза на улицата. Колата я няма. Чува гласове в мрака, но никого не вижда. Хуква из улицата след гласовете, на моменти се пита дали не е полудял, но една друга част от неговото «аз» отчаяно иска да се предаде, да се хвърли пред победителите и да измоли милост от тях.

Не знае колко време е тичал така, но нощният въздух, усиленото дишане и физическото изтощение намаляват въздействието на алкохола. Започва да идва на себе си. Тръгва обратно за дома си, несигурен дали е поел вярната посока. Пробягал е може би седем мили. Както се движи, забелязва колата на ФБР. Зад един ъгъл, в сянка. Вътре няма никой, хората, които го преследваха, които го унижаваха и оскърбяваха, сега също като него крачат пеша из улиците. Чува стъпки в мрака. Зад него, пред него, отляво, отдясно. Те стъпват с ритъма на сърцето му, стават все по-силни като барабанни удари, застрашителни, оглушителни.

Вижда надпис върху улична табела и се ориентира. Пак хуква да тича. Стъпките не го изоставят и той отново изпада в паника. Тича насред платното, завива, като напълно луд.

Вижда къщата си. Изплашва се още повече, този път страхът го сковава. Беше оставил вратата отворена. А сега намира непознат автомобил точно отпред. Хвърля се към непознатата кола, готов да убива, ако трябва. Но човекът в автомобила току-що е пристигнал. Чака отпред, мислейки, че Алекс е излязъл да разхожда куче и небрежно е забравил вратата отворена.

«Утре следобед в 5:30 часа отидете в хотел „Картрет“. Стая 1201. Вземете асансьора до последния етаж, после слезте по стълбите до дванадесетия. Наши хора ще ви наблюдават. Ако ви следят, ще премахнем опашките.» «Какво значи това? Кой сте вие?» «Един човек иска да се срещне с вас. Един сенатор.»“