Ръкописът на Чансълър

Къщата стоеше в своята тайнствена самота, обикновена, смълчана, изолирана. Лунната светлина се процеждаше между дърветата и рисуваше сенки по фасадата. Сега на Питър прозорците му се сториха по-малки, покривът по-нисък. Алисън слезе и тръгна по тясната пътечка към вратата. Чансълър я последва с покупките от магазина в Рандолф Хилс. Тя отключи.

Двамата моментално усетиха миризмата. Не че бе натрапчива или неприятна, но бе проникнала навсякъде. Като аромат на мускус, някакво неуловимо, замиращо дихание побягна от затвореното помещение навън в нощния въздух. Алисън зажумя към лунната светлина и наклони замислено глава. Питър я наблюдаваше. За миг му се стори, че тя потрепери.

— На майка ми е — каза тя.

— Парфюмът ли?

— Да. Но тя почина преди месец.

Чансълър си спомни думите й в колата.

— Казахте, че сте идвали за последен път през лятото. Не дойдохте…

— За погребението ли?

— Да.

— Не бях на погребението. Не знаех, че е починала. Баща ми се обади, когато всичко бе свършено. Нямаше съобщение, нито служба. Затворено погребение, само той и жената, която не можеше да забрави, но която никой друг не си спомняше. — Алисън влезе в мрачния коридор и запали лампата. — Елате да оставим покупките в кухнята.

Минаха в малката трапезария и оттам през летяща врата — в кухнята. Алисън светна лампите и се разкри подредба с необичайно старомодни шкафове, контрастираща с модерния хладилник. Сякаш в кухнята, издържана в стил 1930 година, грубо се натрапваше футуристична апликация. Питър си спомни първото впечатление от къщата. С изключение на кабинета на генерала всичко бе старомодно, сякаш нарочно мебелирано за друга епоха.

Алисън сякаш прочете мислите му.

— Баща ми реконструира всичко, за да може обкръжението да й напомня за нейното детство.

— Каква изключителна любов! — Това бе всичко, което можа да каже.

— Каква изключителна саможертва — уточни тя.

— Вие като че ли я ненавиждахте? Тя не трепна от въпроса му.

— Да. Ненавиждах я. Той бе необикновен човек. Случи ми се баща, но това не е важното. Той бе човек с изумителни идеи. Четох някъде, че една идея има по-голяма стойност от една катедрала, и вярвам, че е така. Но не-новата катедрала, неговите катедрали така и не можаха да се построят. Всичките му проекти бяха избутвани на-страни. Не му дадоха възможност да ги осъществи. И тя му беше спирачката.

Чансълър не позволи гневните й очи да избягат от неговите.

— Казахте, че приближените му в службата са проявявали съчувствие. Че са му помагали с каквото могат.

— Това е така. И той не бе единственият с душевно разстроена жена. Нещо стандартно, според тайната статистика на Уест Пойнт10. Но неговият случай бе различен. Той имаше какво да каже. И когато те не пожелаваха да го изслушат, го убиваха с любезност: „Горкият Мак! Погледни с какво чудо трябва да живее!“

— Все пак вие сте му дъщеря, не жена!

— Аз му бях жена! Във всичко освен леглото! Дори понякога се чудя дали това… Няма значение. — Тя се хвана с две ръце за ръба на шкафа. — Прощавайте. Аз не ви познавам добре. Никого не съм познавала така добре, както него.

Питър се възпря да я вземе в ръцете си.

— Мислите ли, че сте единственото момиче на света, което изпитва подобни чувства? Едва ли, Алисън.

— Тук е студено. — Тя леко се отмести. Той все още стоеше настрана. — Замръзвам. Сигурно парният котел е изгаснал. — Тя отри с длан сълзите, които се търкаляха по бузите й. — Разбирате ли нещо от котли?

— Газови или нафтови?

— Отде да знам.

— Да видим. Това ли е вратата за мазето? — Той посочи вратата вдясно.

— Да.

Намери ключа за осветлението и заслиза по тесните стъпала. Долу се спря. Пещта се намираше в средата на малко помещение с нисък таван. Резервоарът с нафтата бе до лявата стена. Беше студено. Ледена влага бе проникнала в подземието, сякаш някъде зееше отворена врата. Но външната врата бе затворена. Чансълър провери стрелката на резервоара. Показваше, че е наполовина пълен, но кой знае. Защо тогава котелът не работи? Ма-андрю не бе човек, който би занемарил отоплението си през зимата. Почука по резервоара. Нагоре отекваше по-кухо, значи, стрелката показва вярно.

Повдигна капака на запалителното устройство и видя причината за повредата. Нямаше пламък. При нормални обстоятелства можеше да го изгаси само силна въздушна струя. Или повреда по линията. Но пещта скоро бе преглеждана. Върху малката лейкопластова лепенка бе отбелязана датата на прегледа. Преди шест седмици.

Питър прочете указанията. Пещта работеше почти по същия начин като тази в дома на родителите му.

„Червеният бутон се натиска една минута. Поднася се запалена клечка…“

Изведнъж нещо силно издрънча. Той пое дълбоко дъх. Мускулите на стомаха му се свиха. Изви глава, застинал от шума зад него. После престана.

След миг започна отново. Той се обърна и тръгна към стълбите. Погледна нагоре. Високо на стената на мазето имаше отворен прозорец. Той бе на нивото на земята. Вятърът се блъскаше в него. Ето обяснението. Вятърът бе угасил пламъка. Чансълър се приближи до стената. Изпита отново неясен страх.