Ръкописът на Чансълър

Стъклото е било счупено. Натрошените стъкла скърцаха под краката му. Някой се бе вмъкнал с взлом в дома на Макандрю!

Всичко стана толкова бързо. Той не успя да се помръдне, тялото му сякаш не приемаше командите на мозъка.

Отгоре долетяха писъци. Не спираха. Алисън!

Хукна като обезумял по тесните стъпала към кухнята. Алисън не беше тук, но писъците й продължаваха, чудовищно страхотни и жестоки.

— Алисън! Алисън!

Втурна се в трапезарията.

— Алисън!

Писъците рязко секнаха, сега се чуваха хлипове и ридания. Идеха от другата страна на къщата, през коридора и хола. От кабинета на Макандрю!

Питър се затича през стаите, риташе столове от пътя си, един дори запрати с трясък на пода. Връхлетя през вратата на кабинета.

Алисън седеше на колене, в ръцете й избелялата нощница на майка й, цялата в кървави петна. Наоколо счупени шишенца от парфюм, миризмата силна и дразнеща. А на стената с алена кръв бе изписано:

18

Надписът на стената бе все още незасъхнал. Кръвта по парцаливата нощница още влажнееше. Кабинетът на генерала бе претърсен основно, работа на професионалисти. Вратичките и чекмеджетата на бюрото зееха отворени, кожената тапицерия старателно разпрана. Касите на прозорците бяха изтеглени, книгите извадени от библиотеката, подвързиите им внимателно разпрани.

Питър отведе Алисън в кухнята и наля две чаши чисто уиски. Върна се в мазето, запали пещта и запуши с парцали зеещата дупка в стъклото. Във всекидневната камината работеше. Имаше цял кош с дърва. Разпали огън и двамата седнаха на дивана пред камината. Ужасът бе попреминал, но въпросите оставаха.

— Какво е това Часонг? — попита той.

— Не знам. Мисля, че е място в Корея, но не съм сигурна.

— Ако узнаем, може да разберем какво се е случило. И какво са търсели.

— Всичко е могло да се случи. Беше война и… — Тя млъкна, загледана в пламъците.

— И той е бил войник, който е изпращал други войници в боя. Може всичко да се окаже така просто. Някой загубил син или брат и търси отплата. Чувал съм за такива случаи.

— Но защо точно от него? Такива имаше стотици. А той винаги е повеждал войниците си напред, не е оставал зад тях. Никой никога не е поставял под въпрос решенията му.

— И все пак има някой. Някой, който не може да прости.

Тя го загледа, без да продума няколко секунди.

— Усетихте какво казахте, нали? Дали този човек е луд, не знам, но това, което той знае или мисли, че знае, е истина.

— Не съм се замислил дотам. Надали има връзка.

— Положително. Баща ми не би обърнал гръб на всичко, в което вярваше, ако не е имало нещо друго. — Тя потрепера. — Какво ли би могъл да извърши?

— Нещо във връзка с майка ви.

— Невъзможно.

— Така ли? Видях тази нощница, когато идвах тук. Тя беше облечена в нея. Беше паднала. До нея се търкаляше счупена чаша.

— Тя вечно нещо чупеше. Разрушителен дух. Нощницата е последната й жестока шега. Тя символизира безсилието на баща ми. Това не бе тайна.

— Къде бе майка ви по време на войната в Корея?

— В Токио. Двете бяхме там.

— През петдесета, петдесет и първа?

— Там някъде. Бях малка.

— На шест години?

— Да.

Питър отпи от уискито си.

— И тогава ли се разболя майка ви?

— Да.

— Баща ви каза злополука. Спомняте ли си какво е станало?

— Знам какво стана. Тя се удави. Наистина се удави. Съживиха я с електрошокове, но твърде дълго бе стояла без кислород. Той причини мозъчното увреждане.

— Как стана това?

— Попадна в подводно течение на плажа във Фунабаши. Водите я повлякоха. Спасителите не можаха да я намерят навреме.

И двамата дълго мълчаха. Чансълър изпразни чашата си, стана и разбърка огъня.

— Да приготвя ли нещо за ядене? А после ще се върнем…

— Аз там повече няма да вляза! — прекъсна го Алисън със суров глас, после откъсна очи от огъня и го погледна. — Извинявайте. На вас най-малко имам право да викам.

— Но тук няма друг. Затова, ако ви се вика…

— Знам — прекъсна го тя отново, — позволено е.

— Така мисля.

— Безгранично ли е търпението ви? — Тя изрече въпроса кротко, с едва доловим насмешлив блясък в очите. Той усети нейната топлота и уязвимост.

— Не бих казал, че съм от особено търпеливите. Това определение рядко може да се приложи към мене.

— Ще проверя истинността на думите ви. — Алисън се надигна от дивана, приближи се към него и сложи ръце на раменете му. Нежно прокара пръсти по бузата, очите, накрая по устните. — Аз не съм писателка. Аз рисувам моите думи са рисунките. Но не мога да нарисувам това, което мисля или чувствувам в момента. Затова се обръщам към вашето търпение, Питър. Ще ми го дадете ли?

Притисна се в него, притисна и устните си в неговите. Той усети треперещото й тяло, когато се сгуши в него. „Тази нейна потребност се дължи на изтощението и на внезапното й чувство за всепоглъщаща самота“, помисли си Питър. Тя жадуваше отчаяно да запълни с друга любов любовта, която й бе отнета. Нещо, някой трябваше да я замести, макар и за малко, за миг.