Ръкописът на Чансълър

Питър затвори тефтера и погледна към Алисън. Тя гледаше право пред себе си, с очи разширени и нетрепкащи. Двамата военни от ескорта седяха в предната част на самолета.

Тя усети погледа му, обърна се и пресилено се усмихна:

— Работите ли?

— Преди. Не сега.

— Радвам се. Това ме кара да се чувствувам по-добре. Така по-малко ви преча.

— Не става дума за това. Вие ме накарахте да продължа, спомняте ли си?

— Скоро ще пристигнем — механично отвърна тя.

— След десетина-петнайсет минути, струва ми се.

— Да. — Тя се отдаде на мислите си, загледана в ясната небесна синева.

Самолетът започна да снижава. Спряха, слязоха и им казаха да почакат в офицерската чакалня на шести изход.

Единственият човек в чакалнята бе млад капелан, видимо повикан да бъде на разположение. Изпита едновременно облекчение и недоумение, като разбра, че присъствието му е излишно.

— Много мило, че сте тук — каза Алисън с тежест, — но баща ми почина преди няколко дни. Шокът вече е преодолян.

Капеланът тържествено се ръкува и излезе. Алисън се обърна към Питър.

— Службата ще бъде утре сутринта в десет, в Арлингтън. Аз пожелах минималното. Само офицерският кортеж. Сега е шест часът. Защо не вечеряме някъде и да тръгнем към къщата?

— Чудесно. Да наема ли кола?

— Няма нужда. Те ще ни дадат.

— Но това предполага и шофьор?

— Така е. — Алисън се намръщи отново. — Прав сте. Ето едно усложнение. Носите ли шофьорската си книжка?

— Разбира се.

— Тогава ще се разпишете за колата. Нямате нищо против, нали?

— Естествено.

— Ще бъде по-просто без трето лице. Шофьорите в армията страшно обичат да шпионират по-висшите офицери. Дори да не го поканим, сигурна съм, че той ще има заповед да остане в помещенията, докато му бъде наредено.

Думите на Алисън можеха да се тълкуват по няколко начина.

— Какво имате пред вид?

Алисън забеляза предпазливостта му.

— Ако наистина нещо се е случило с баща ми преди години, нещо толкова жестоко, че да промени живота му, може би ще намерим някаква следа в къщата в Роквил. Той пази документи от всички места, където е служил. Снимки, списъци, неща, които са били важни за него. Мисля, че ще трябва всичко да прегледаме.

— Ясно. По-добре да го свършат двама, отколкото трима — допълни Питър, странно облекчен, че тъкмо това е имала пред вид. — Може би по-добре е вие сама да ги прегледате. А аз ще стоя до вас и ще водя бележки.

Алисън потърси очите му с онзи необясним, безстрастен поглед, който му напомняше за баща й. Но в гласа й имаше топлота:

— Много сте деликатен. Качество, което ценя. Аз не съм такава.

— Имам чудесна идея. Притежавам неоспорим талант: готвач съм от класа. Вие сте нетърпелива да се доберете до Роквил. Аз също. Да спрем в някой супермаркет да купя нещо — например пържоли, картофи, уиски.

— Така ще спестим много време — усмихна се тя.

— Значи, решено!

Поеха по шосето, което водеше на север и запад, дълбоко във вътрешността на Мериленд, и спряха само в Рандолф Хилс за някои хранителни покупки и уиски.

Свечеряваше се. Декемврийското слънце слезе ниско зад хълмовете; удължени сенки с причудливи тъмни форми пресичаха пътя на военната кола и бързо изчезваха. Питър отби от главното шосе по криволичещия страничен път, който водеше за къщата на генерала, скоро стигнаха равните земи на чифлика и забеляза оградата от бодлива тел и нивата зад нея, където само преди три месеца едва не загуби живота си.

Пътят остро извиваше. Кракът му остана върху газта, боеше се да намали. Трябваше да се махне от това място. Болката веднага се настани в лявото му слепоочие, започна да пълзи надолу, да лази по врата му, да пулсира в основата на черепа му. По-бързо!

— Питър! Недейте, за бога!

Изскърцаха гуми; той здраво стисна волана, докато взеха завоя и излязоха от него. После удари спирачка и уби скоростта.

— Какво става?

— Нищо — излъга той. — Просто не мислех. — Той усети погледа й върху себе си. Не бе успял да я измами. — В същност не е така — продължи Питър. — Спомних си първото си идване тук, когато се видях с баща ви и майка ви.

— И аз мислех за последното си идване в Рочъстър. Това лято. Дойдох за няколко дни. Трябваше да остана седмица, но не етана. Скокнах и си тръгнах, като наговорих някои неща, които не би трябвало да изричам.

— Когато баща ви съобщи, че ще се пенсионира ли?

— Вече го бе направил. Това ме вбеси най-много. Ние винаги обсъждахме заедно важните неща. А когато взима най-важното решение в живота си, пренебрегва моето мнение. Наговорих му отвратителни неща.

— Той е извършил неочаквана постъпка и не ви е обяснил мотивите си. Реакцията ви е била напълно естествена.

Продължиха в мълчание. Никой не каза нищо съществено в последните минути от пътуването. Нощта падна бързо. Луната се появи на небосклона.

— Пристигаме. Ето бялата пощенска кутия — рече Алисън.

Чансълър намали скоростта и сви по автомобилната алея, скрита от гъсти шубраци и ниско надвиснали клони. Ако не беше пощенската кутия, алеята спокойно можеше да се пропусне.