Ръкописът на Чансълър

Чансълър не трепна. Наблюдаваше старателно Морган, в главата му се блъскаха противоречиви мисли. Беснееше, задето издателят не му вярва, но същевременно почувствува необяснимо облекчение. Може би така е по-добре. Морган по природа бе човек, който обича да брани другите и събитията от миналата година бяха изострили този му инстинкт. Ако вярваше на Питър, за писателя нямаше съмнение какво би предприел Морган. Той щеше да спре книгата.

— О’кей, Тони. Да забравим случая. Край на всичко. Наистина не съм съвсем добре. Няма защо да се преструвам. Не знам защо го правя.

— Аз знам — меко отвърна Морган. — Да пийнем.

Мънро Сейнт-Клеър внимателно изучаваше Варак, който се показа на вратата в библиотеката на дипломата в Джорджтаун. Дясната ръка на агента бе бинтована, превръзка висеше на шията му. Варак затвори вратата след себе си и се приближи към бюрото на Браво, по чието лице се четеше мрачно настроение.

— Какво стана?

— Погрижих се за всичко. Частният самолет „Чесна“ на Роулинс се оказа на летището в Уестчестър. Откарах го до Арлингтън и влязох във връзка с доктора, който ползуваме в Съвета за Национална сигурност. Жена му нямаше избор, в същност на нея й е все едно. Роулинс не е бил застрахован за покушение върху живота му. Освен това тя има доста тъмно минало. Наложи се да й припомня някои неща.

— А другите? — запита Браво.

— Бяха трима. Единият бе убит. След като Чансълър се измъкна, аз престанах да стрелям и се скрих далеч от мястото на престрелката. Роулинс бе мъртъв. Какво повече им трябваше? Прибраха трупа на своя човек и се очистиха. Аз обиколих щателно мястото, прибрах гилзите, загладих тревата, за да няма никакви следи от случилото се.

Браво се надигна от стола си с видимо раздразнение.

— Вашата постъпка надхвърля всички граници! Взимате решения, които знаете, че никога не бих одобрил, предприемате действия, които костват два човешки живота, а за малко и Чансълър не загина.

— Единият от жертвите е убиец — простичко отвърна Варак. — А Роулинс беше белязан. Смъртта му бе въпрос на време. Що се отнася до Чансълър, аз едва не загинах, за да го спася. Мисля, че заплатих за погрешния си извод.

— Погрешния си извод? Кой ви дава това право?

— Вие. Всички вие.

— Но сам знаете, че съществуват вътрешни забрани.

— Знам, че липсват стотици досиета, които, ако се използуват, ще превърнат тази страна в полицейска държава. Не забравяйте това!

— А аз ви моля да не забравяте, че това не е Лидице от 1942 година. Вие не сте тринадесетгодишно момче, което пълзи сред трупове и убива всеки, който може да се окаже враг. Не ви доведоха тук преди трийсет години, за да се превърнете в щурмовак на самия себе си.

— Доведоха ме тук, защото баща ми работеше за съюзниците. Избиха цялото ми семейство, защото работеше за вас. — Очите на Варак се замъглиха. При спомена за онова слънчево утро на 10 юли на 1942-та той не можа да сдържи сълзите си. Утро, когато наоколо цареше смъртта, когато няколко нощи се кри в шахтите, а после дни и нощи, едва тринадесетгодишен, отбелязваше с кръстче по шахтата всеки убит германец. Дете, което стана убиец по убеждение. Докато не го измъкнаха англичаните.

— Получихте всичко — продължи Браво, като сниши глас. — Изпълнени бяха всички морални задължения, нищо не се щадеше. Учихте в най-добрите училища, с всички предимства…

— Но не забравяйте спомените от миналото, Браво.

— Да, спомените — съгласи се Мънро Сейнт-Клеър.

— Не ме разбрахте правилно — отривисто реагира Варак. — Аз не търся съчувствието ви. Казвам ви това, което не мога да забравя. — Варак пристъпи по-близо до бюрото. — Осемнайсет години се разплащам за тези спомени. Доброволна разплата. В Съвета за Национална сигурност няма равен на мен, мога да разпозная нациста под каквато и форма да се крие и го преследвам до дупка. И ако мислите, че съществува някаква разлика между предназначението на тези досиета и целите на Третия райх, жестоко се лъжете.

Варак млъкна. Кръвта бе нахлула в лицето му, той почти крещеше, но, разбира се, успя да се овладее. Мънро Сейнт-Клеър мълчаливо наблюдаваше агента и постепенно гневът му взе да затихва.

— Много сте убедителен. Ще събера „Инвър Брас“. Всички трябва да бъдат в течение.

— Не, не назначавайте заседание. Поне засега.

— Този месец се предвижда заседание. Трябва да изберем нов Генезис. Аз съм вече стар. Венис и Кристофър също. Остават Банър и Парис. Съществува страхотна…

— Моля ви! — Варак се хвана за бюрото. — Не свиквайте още заседание.

Сейнт-Клеър присви очи.

— Защо?

— Чансълър започна да пише романа си. Първата част от ръкописа бе предадена преди два дни. Проникнах в машинописното бюро и прочетох всичко.

— Е?

— Вашите предположения се оказаха по-точни, отколкото очаквахте. Чансълър е прозрял някои неща, които не ми бяха хрумнали. „Инвър Брас“ е попаднал в романа му.

15

Настъпиха неочаквани студове и есента се превърна в зима. Изборите приключиха, резултатите от тях — така неочаквани, както и студовете, които сковаха цяла Пен-силвания. Медисън Авеню и измамата надделяха над колебливите аматьори. Никой нищо не спечели, а най-малко страната.