Ръкописът на Чансълър

Питър спря дотук. Имаше достатъчно материал, за да започне истинското писане. Грабна молива и започна.

Потънал в страниците, той не забелязваше как времето тече. Облегна се назад и погледна през прозореца. Изненада се — навън прехвръкваха малки снежинки. Не биваше да забравя, че вече е средата на декември. Как изминаха толкова месеца?

Мисис Олкът бе донесла пресата и Питър реши да прекъсне за малко писането. Беше десет и половина, а той пишеше от пет и петнадесет. Пресегна се към вестника върху масичката за кафе и го разгърна. Все едни и същи заглавия. Парижките преговори в застой — какво ли точно значеше това? Хора умират: виж, значението на това му бе известно.

Погледът му спря върху една колонка в десния долен ъгъл на първа страница. Изведнъж остра болка прониза слепоочията му.

„ГЕНЕРАЛ БРУС МАКАНДРЮ ЖЕРТВА НА УБИЙСТВО

Трупът му изхвърлен на брега на Уайкики.“

Уайкики! О, небеса! На Хавайските острови!

Репортажът беше чудовищен. По трупа на Макандрю били открити две дупки от куршум — единият пронизал гърлото, другият пробил черепа под лявото око. Смъртта е настъпила моментално, десетина-дванадесет дни преди изхвърлянето на трупа.

Очевидно никой не е знаел, че генералът е на Хавайските острови. Никакви резервации на негово име в хотелите и авиокомпаниите. Разследването, проведено от военните институции на острова, не дало никакъв резултат: явно генералът не е контактувал с никого. Заглавието на следващия параграф го сепна силно:

„Съпругата му се помина преди пет седмици.“

Информацията за нея бе съвършено оскъдна. Починала „след продължително боледуване, което през последните години я сковало напълно“. Дори репортьорът да е знаел нещо повече, великодушно го е премълчал. По-нататък историята приемаше необикновен обрат. Щадейки съпругата на Макандрю, журналистът се бе потрудил да очерни генерала по начин, достоен за романа за Хувър.

„Хавайската полиция проверява истинността на слуховете, че бившият високопоставен американски военнослужещ бил свързан с престъпни елементи, действуващи от Малайския полуостров през Хонолулу. На Хавайските острови живеят много бивши военни със своите семейства. Все още не е изяснено по какъв начин тези слухове са свързани с убийството.“

„Тогава защо въобще включват тази информация?“, гневно се питаше Питър, като си спомни мъчителната гледка: генералът, люлеещ в обятията си болната си жена. Прелисти бързо страниците да намери продължението на статията. Следваше кратка биография, с почит към военните заслуги на генерала, която завършваше с неговото внезапно и неочаквано оттегляне от поста му и разногласията му с Комитета на началник-щабовете. Намекваше се за болестта на жена му и свръхскъпото й лечение и тънко се загатваше, че белязаният генерал бил жертва на жесток психологически стрес. А читателят сам бе оставен да направи връзка между „стреса“ и споменатите по-горе „слухове“.

Последната част на статията вземаше изумителен обрат, който напълно изненада Питър. Той не знаеше, че Макандрю има голяма дъщеря. Според вестника тя бе гневна, независима млада жена.

„Дъщерята на генерала, Алисън Макандрю, 31-годишна, илюстратор в рекламната агенция «Уолтър Грийн», живее в Ню Йорк. Тя гневно опроверга всички предположения относно смъртта на баща си. «Те го изгониха от армията, а сега се опитват да опетнят и името му. Говорих по телефона с властите в Хавай. Оттам ми обясниха, че баща ми е бил убит, защищавайки се при нападение на въоръжени бандити. Портфейлът, часовникът и пръстенът му били задигнати.» На въпроса, може ли да обясни защо генералът никъде не се е регистрирал, мис Макандрю отговори: «Това не е необичайно. Те с майка ми винаги пътуваха под друго име. Ако военните в Хавай знаеха, че той почива на острова, щяха веднага да го обсадят.»“