Ръкописът на Чансълър

„Събитията се развиха непредвидено. Това не ще се повтори. Повече няма да се видим.

Лонгуърт“

Чансълър дръпна бележката от вратата. После внимателно разгледа листа. Всяка буква „о“ леко стърчеше над останалите. Хартията бе плътна, откъсната в горния край.

Бележката бе написана на неговата пишеща машина! Хартията бе от неговите лични бланки за писма, името му отгоре откъснато.

— Името му е Алан Лонгуърт. Джош го откри. — Питър се облегна на прозореца и загледа „Мерцедеса“ навън.

Антъни Морган седеше в коженото кресло, стройната му фигура изглеждаше необикновено скована.

— Видът ти е ужасен. Много ли пи снощи?

— Не. Но не можах да спя. Щом заспивах, започваха кошмари. Но това е друга история…

— Не си пил, така ли? — прекъсна го Морган.

— Казвам ти, не!

— А Джош в Бостън ли е?

— Да. В кантората казаха, че ще вземе обратния самолет в четири часа. Трябваше да се видим довечера за вечеря.

Морган се изправи и заговори разпалено и убедено:

— Защо, по дяволите, не си се обърнал към полицията? Какво си мислиш, че вършиш? Виждаш как убиват човек пред тебе. Убиват конгресмен пред тебе!

— Така е. Знам. Искаш ли да чуеш нещо по-лошо? Изключих. Четири часа съм вървял из улиците като в мъгла. Не знаех въобще къде се намирам.

— Не си ли слушал радио? В новините сигурно са казали нещо.

— Не съм го пускал въобще.

Тони се приближи към радиото и го пусна съвсем тихо на станция, която предаваше само новини. После опита да накара Чансълър да се дръпне от прозореца.

— Слушай. Предполагам, че не си се обадил на никого освен на мен. Само че сега ще се обадиш в полицията. Не разбирам защо досега не си го направил.

Питър се мъчеше да намери думи:

— Не знам. Не съм сигурен, че мога да ти кажа.

— Хайде, хайде — меко го подкани Морган.

— Не ти говоря за истерията. Свиквам да живея с нея. Това е нещо друго. — Той протегна ожулената си ръка. — Откарах колата до Форт Триън. Погледни ръката ми. Отпечатъци от пръстите ми, може би дори следи от кръв. По кормилото трябва да има. Тревата беше мокра, на места имаше кал. Погледни дрехите, обувките ми. Трябва да има следи в колата. А тя е съвършено чиста. Сякаш току-що е излязла от автосалон. Дори нямам представа как се е озовала отпред. Ами бележката на вратата? Написана на моята пишеща машина, върху моята хартия. Но за часове след… лудостта, след умопомрачението… не мога нищо да обясня!

— Стига, Питър! — Морган го хвана за раменете и повиши тон: — Това не е роман. Не си герой от книгите си. Това е истина. Случило се е. — И добави по-тихо: — Ще повикам полицията.

Двамата детективи от двадесет и втори участък прекъсваха със спорадични въпроси разказа на Питър. По-възрастният бе около петдесетгодишен, с посивели къдрави коси, по-младият — на годините на Питър, чернокож. И двамата бяха будни и опитни професионалисти и се мъчеха да предразположат Питър.

Когато свърши разказа си, по-възрастният се обади по телефона, а по-младият прехвърли разговора към книгата му „Сараево!“. Била му допаднала много.

Едва когато по-възрастният се завърна, Питър разбра, че черният го бе заприказвал, за да не му даде възможност да проследи телефонния разговор. Питър се възхити от професионалното му умение. Щеше да го запомни.

— Мистър Чансълър — внимателно поде сивокосият детектив, — изниква следният проблем. Когато мистър Морган ни позвъни, ние изпратихме екип до Форт Триън. За да пестим време, изпратихме и съдебен медик. А да сме сигурни, че някой няма да се намеси, обадихме се на участъка в Бронкс да поставят патрули. Но няма никакви следи от престрелка в района. Никакво нарушение на реда.

Питър го гледаше с недоверие.

— Това е безумие! Не може да бъде! Аз бях там!

— Нашите хора са много прецизни.

— Значи, този път не са били достатъчно прецизни. Мислите, че съм съчинил тая история, така ли?

— Историята е чудесна — усмихна се чернокожият. — Може би изпробвате въздействието й.

— Почакайте, моля ви! — Морган пристъпи напред. — Питър такова нещо не може да направи.

— Наистина би било глупаво — съгласи се по-възрастният. — Дори е наказуемо по закон да доложиш за лъжливо престъпление, пък камо ли за убийство!

— Вие сте луди! — Гласът на Питър трепереше. — Вие наистина не ми вярвате. Изслушвате доклада по телефона, приемате го за евангелие и стигате до извода, че съм луд. Що за полицаи сте вие?

— Много добри — отвърна чернокожият.

— Не мисля така. Съвсем не е така! — Чансълър скокна към телефона. — Има начин да се изяснят нещата. Минали са пет-шест часа. — Той набра някакъв номер и след секунди заговори: — Справки? Дайте ми номера на кантората на конгресмена Уолтър Роулинс от Камарата на представителите.

Той повтори номера, който му продиктува телефонистката. Тони Морган кимна с глава. Детективите наблюдаваха безмълвно.