Ръкописът на Чансълър

Чансълър набра номера. Чакането му се стори безкрайно. Сърцето му биеше лудо. Въпреки неоспоримата си убеденост той трябваше да докаже думите си пред детективите. Жена с тих глас и южняшки акцент вдигна слушалката. Чансълър попита за конгресмена. А когато чу думите й, болката в слепоочията му се възвърна и погледът му загуби фокус.

— Ужасно, сър! Опечаленото семейство съобщи вестта преди минути. Конгресменът е починал през нощта. От сърце, в съня си.

— Не! Нее!

— Всички така се чувствуваме, сър. За погребението ще се съобщи.

— Не! Лъжа! Не ми говорете! Лъжа! Преди пет-шест часа беше в Ню Йорк! Лъжа!

Питър усети как нечии ръце го сграбчиха за раменете, изтръгнаха от него телефона и го дръпнаха назад. Той започна да рита, да ръга с лакти в полицая. Освободи дясната си ръка и я вкопчи в най-близката глава до себе си, като теглеше и почти изскубна косите от черепа. Повдигна нагоре главата: човекът се бе свлякъл на колене.

Видя пред себе си лицето на Тони Морган, което се гърчеше от болка, но не направи нищо да се защити.

Морган. Морган, приятелят му. Какво вършеше?

Питър се отпусна и укроти. Нечии ръце го положиха да легне на пода.

— Ще мине без санкции — рече Морган, като влезе с питиета в спалнята. — Проявиха разбиране.

— Което значи, че съм луд — добави Чансълър, легнал с торбичка лед на челото си.

— Не, по дяволите. Изтощен си. Работиш толкова усилено. Лекарите те предупреждаваха…

— За бога, Тони, не на мене тия! — Питър седна в леглото. — Всичко, което разказах, е самата истина!

— Добре. Ето ти питието!

Чансълър пое чашата, но не отпи. Остави я на нощното шкафче.

— Седни, приятелю. — Той посочи стол на Тони. — Искам да си изясним някои неща.

— Добре. — Морган се отпусна на стола. Протегна напред дългите си крака. Тази непринуденост не можеше да измами Питър. Тревогата личеше в очите на Тони.

— Спокойно, разумно — продължи Чансълър. — Разбирам какво се случи. И то няма да се повтори, което обяснява бележката на Лонгуърт. Той държи да му повярвам, защото знае, че иначе ще се разкрещя с цяло гърло.

— Кога намери време да размислиш върху всичко?.

— В ония четири часа из улиците. Не съзнавах, но нещата сами взеха да се наместват. И когато ти и полицаите се съветвахте долу, цялата схема се избистри в главата ми.

— Не говори като писател. — Морган вдигна очи от чашата си. — Схеми, наместване на нещата. Това са глупости.

— Не си прав. Защото Лонгуърт е принуден да мисли като писател. Трябва да мисли, както аз мисля, не виждаш ли?

— Не, но продължавай.

— Лонгуърт трябва да бъде спрян. Той знае, че мисля така. Той ме разпали с някакви откъслечни сведения и с трагичния пример какво би могло да стане, ако досиетата на Хувър все още съществуват. Не забравяй, че той е запознат с тези досиета, той ги е попълвал с унищожителната информация. За да се увери, че съм се хванал на въдицата, разиграва още един жив пример: конгресмен от южните щати, потънал в своите проблеми, замесен в насилие над черно момиче и убийство, което той не е извършил. Лонгуърт задействува всички сили и ме пуска в средата. Но когато всичко е задействувано, разбира, че е отишъл твърде далеч. Клопката завършва с убийство: това той не е очаквал. Когато разбира, идва да спаси живота ми.

— За да спаси книгата ли?

— Да.

— Не е така. — Морган скокна на крака. — Бръщолевиш като дете. И защо не? Това ти е работата. Разказвачите плещят като деца. Но, за бога, не смесвай истината с книгата.

Чансълър внимателно се взря в лицето на Морган. Откритието бе болезнено.

— Ти не ми вярваш, така ли?

— Искаш да знаеш истината ли?

— Нима сме променили нашето правило?

— Добре тогава. — Тони пресуши чашата си. — Вярвам, че си ходил в „Клойстърс“. Как си се добрал дотам, не знам. Сигурно си се прехвърлил през стената. Знам колко обичаш ранното утро и зората там сигурно е… Мисля, че си дочул някак си за смъртта на Роулинс…

— Но как? Нали от кабинета ми казаха, че току-що са им оповестили?

— Прощавай, но ти си чул това, не аз.

— О, господи!

— Питър, не искам да те засегна. Преди година никой не знаеше дали ще оживееш. Беше така близко до смъртта. Преживя непоправима загуба. Кати бе всичко за теб, така е… До преди шест месеца мислехме, а, искрено казано, аз бях убеден, че ти си загубен като писател. Страстта ти за писане бе загинала, нямаше го желанието, бръщолевещото дете бе загинало по магистралата на Пенсилвания. Дори когато те изписаха от болницата, по цели дни, дори по цели седмици ти не продумваше дума. Нищичко. После започна да пиеш. И после — няма три седмици оттогава — вулканът в гърдите ти изригна. Долиташ от Тихоокеанското крайбрежие по-възбуден от всякога, зареден с енергия и желание да работиш с мъст. С мъст… Разбираш ли?

— Какво да разбирам?

— Съзнанието ти е объркано. Не може така да се мята. Нещо ти прищраква. Ти сам каза, че не знаеш къде си бил почти четири часа.