Ръкописът на Чансълър

Устата на Роулинс увисна отворена. Над дясната му вежда се появи червено петно. Бликна кръв, застича се на вадички по пепелявото лице, над немигащото око. Но тялото продължаваше да стои, вцепенено в смъртта. После бавно, като в някакъв кошмарен танц, краката му се подгънаха, трупът се свлече надолу и се стовари върху росната трева.

Мощна струя въздух се изтръгна от гърдите на Питър. Искаше да извика, но викът излезе беззвучен. Шокът бе толкова силен, че не можеше дори да извика.

Чу се повторно изсвирване. Куршумът изсвири над главата му. После трети. Пинг! — и земята под краката му се разрови. Куршумът бе рикоширал в пейката. Инстинктът му за самосъхранение го накара да се хвърли встрани, после се претърколи по тревата вън от обсега на куршумите. Изстрелите не спираха, наоколо хвърчеше трева и кална пръст. Камък отхвръкна край ушите му. Размина се на сантиметър! Можеше да го ослепи или убие! Изведнъж челото му се натъкна на нещо твърдо, дланта му бодеше, сякаш се бе хванал за назъбена скала. Беше връхлетял върху някакъв паметник, обграден от храсталаци.

Отпусна се по гръб. Тук бе скрит, но наоколо още пищяха куршуми. После чу викове, истерични, диви. Идеха от всички страни! Ту се усилваха, ту заглъхваха. Накрая се чу някакъв глас, някакъв рев, гърлен и силен, който не търпеше неподчинение.

— Измитайте се оттук!

Силна ръка го сграбчи за сакото и го извлече от каменното укритие. В другата си ръка човекът държеше огромен автоматичен пистолет с цилиндър върху цевта. Бе насочен по посока на изстрелите. От дулото му излизаше огън н дим.

Питър не можеше нито да продума, нито да противодействува. Над него се надвеси светлокосият Лонгуърт. Омразният Лонгуърт му спасяваше живота!

Питър се хвърли ниско в храстите и запълзя над парещата коприва. Дереше земята с нозе и нокти, само и само да се провре напред. Дробовете му останаха без въздух, но мисълта за спасение не му даваше покой. Той се затича бясно през градината.

14

Вървеше из улиците като сомнамбул. Нямаше представа кое време е, къде се намира, беше в плен на пълна дезориентираност. Първата му мисъл бе да потърси помощ да се обърне към полицията, да намери човек, който да сложи ред в хаоса. Вече не издържаше. Но такъв човек нямаше. Понечи да се приближи към няколко минувачи, но смутени от странния му вид, те побързаха да се отвърнат и отдалечат. Препъна се насред улицата: писнаха клаксони, автомобилите нервно го заобикаляха. В тази тиха част на града не се виждаха нито полицаи, нито патрулни коли.

Кръвта в слепоочията му пулсираше лудо, лявото рамо го болеше, челото му пареше, сякаш го бяха стъргали с пила. Погледна дясната си ръка: кожата бе зачервена и ожулена, кървави петна бяха избили по повърхността.

Бавно, след като бе изминал няколко мили, Чансълър започна да идва на себе си. Това бе странно усещане, самият процес още по-странен. Едновременно чувствуваше и бе безчувствен, съзнаваше и не съзнаваше своето опасно умствено състояние. Лека-полека взе смътно да проумява, че защитните му сили не са в състояние да се справят с набезите на мисълта, затова реши да прогони виденията от съзнанието си. Отчаяно почна да се бори да овладее положението. Предстояха му важни решения.

Погледна часовника си, чувствуваше се като пътешественик из чужда земя, комуто са казали, че ако не стигне на определено място в определено време, значи, е сбъркал посоката. Той много пъти бе грешил посоката. Погледна табелата на улицата. За такава улица никога не бе чувал.

По слънцето разбра, че е още утро. Слава богу! Беше Бродил из улиците цели четири часа.

Четири часа, божичко, имам нужда от помощ!

Колата му! „Мерцедесът“ бе оставен пред западния вход на „Клойстърс“. Потърси в джоба си пари. Щяха да стигнат за такси.

— Това е западният вход — каза шофьорът с червендалестото лице. — Не виждам никакъв „Мерцедес“. Кога го остави?

— Рано сутринта.

— А не погледна ли знака? — Шофьорът посочи през прозореца. — Тази улица е оживена.

Питър бе паркирал в забранена зона.

— Беше тъмно — опита се да се оправдае той и даде на шофьора своя адрес в Манхатън.

Таксито сви от Лексингтън Авеню по Седемдесет и първа улица. Чансълър зяпна от изумление. „Мерцедесът“ му бе паркиран пред къщата, точно пред стъпалата към входа. Сияеше в своето великолепие, тъмносиньото лъщеше на слънцето. Нямаше друг такъв автомобил на улицата.

В един безумен миг Чансълър се запита кога ли е преместил колата, къде ли я бе паркирал снощи? Сигурно Кати я бе преместила. Често го правеше, спазваше правилото за паркиране край тротоара. До осем часа колите трябваше да се изтеглят от улицата.

Кати? Господи, какви бяха тия мисли, дето го нападаха?

Почака на бордюра, докато таксито се отдалечи. Приближи се до „Мерцедеса“ и го огледа внимателно като предмет, който не бе виждал от години. Той бе измит и лъснат, отвътре почистен, таблото и металните части блестяха.

Извади ключовете от апартамента. Изкачването по стълбите му се стори безконечно. Върху външната врата имаше забодена с кабърче бележка.