Ръкописът на Чансълър

Този южняк бе избрал необичайно място и още по-необичаен час. Избор на един изплашен човек. Алан Лонгуърт отново бе успял да всее страх и ужас. Трябваше да бъде спрян този бивш, „пенсиониран“ агент, този довереник, раздиран от угризения.

Но сега не бе време да мисли за Лонгуърт. Трябваше да си почине. Четири и половина скоро щеше да настъпи.

Влезе в спалнята, свали обувките, разкопча ризата. Приседна в края на леглото. Тялото му неволно се отпусна назад, главата му потъна във възглавницата. Сънят го завладя. И кошмарите.

Тревата бе мокра от росата, а сутрешните зари разпукваха хоризонта на изток. Наоколо останки от скулптури и изкорубени дървета, сякаш пренесени от миналото. Липсваше само музика от лютня и нежна мадригална песен.

Чансълър намери пътечката. Наоколо обточена с цветни лехи, тя водеше нагоре към каменните стени на францискански манастир от XIII век. Изкачи се и застана под старинна арка. Вътре се виждаха каменни пейки и малки самотни, артистично разхвърляни дръвчета. Цареше зло-веща тишина. Той зачака.

Минутите течаха. Сутрешното небе взе да просвет-лява, блесна бялата повърхност на мрамора. Питър погледна часовника си. Бе шест и десет. Роулинс закъсняваше с цели двайсет минути. Нима конгресменът бе решил да не дойде? Нима бе толкова наплашен?

— Чансълър.

Питър се извърна, стреснат от шепота. Той идеше из-зад шубраците на десет метра от него, китни листа обгръщаха обширен пиедестал върху тревата. Върху пиедестала стоеше скулптираната глава на средновековен светец, Иззад сянката на статуята излезе човек.

— Роулинс? От колко време сте тук?

— От четирийсет и пет минути. — Човекът се приближи, но не протегна ръка.

— Защо чакахте толкова дълго, за да се покажете; Аз съм тук от пет и половина.

— Пет и трийсет и три — поправи го южнякът. — Чаках да видя дали сте сам.

— Сам съм. Да поговорим.

— Да не стоим на едно място. — Тръгнаха по пътечката. — Нещо кракът ви ли не е в ред? — запита Роулинс.

— Стара футболна травма. Или рана от войната. Което си изберете. Не искам да се движим. Искам да чуя какво имате да ми кажете. Не съм дошъл тук по свое желание, а имам и работа.

Лицето на Роулинс почервеня.

— Ей там има пейка.

— Пейки имаше и в двора на манастира.

— Може да има и микрофони.

— Вие сте луд. И Лонгуърт е луд.

Конгресменът не продума, докато не стигнаха до бялата желязна пейка.

— Лонгуърт ви е съдружник, нали? Във вашите изнудвачества. — Роулинс седна. Бледата светлина проясни чертите на лицето му, предишната червенина се бе разнесла.

— Не — отговори Питър. — Не съм изнудвач и нямам съдружник.

— Но вие пишете книга.

— Така си изкарвам прехраната. Пиша романи.

— Ясно. Затова момчетата от ЦРУ трябваше да перат мръсните ризи, които вие измъкнахте наяве. Слушах за книгата ви. „Контраудар!“, така ли?

— Вие преувеличавате. Какво имате да ми кажете?

— Оставете ме на мира, Чансълър — заговори конгресменът с равен глас. — Сведенията, до които сте се добрали, не струват нищо. Дявол да го вземе, може да ме разорите, но аз ще си спася задника по законен начин. А после вие ще отговаряте за последствията.

— За какви сведения говорите? Каквото и да ви е наговорил Лонгуърт, е лъжа. За вас нямам никакви сведения.

— Я не ме занасяйте. Не отричам, че си имам проблеми. Знам какво мислят за мене хора като вас. Думата „негъра“ е по-често в устата ми, отколкото си въобразявате. Отгоре на това съм женен за една кучка, която може да ме изрита, когато си пожелае, и да ми задигне всичко, което притежавам на север от Роуноук. Макар че живея така, момче, аз си върша работата в Конгреса. И не съм убиец! Ясно ли ти е?

— Разбирам. Просто обикновено плантаторско семейство. Всичко мило и спокойно. Достатъчно. Тръгвам си.

— Никъде няма да тръгнете! — Роулинс скокна на крака и препречи пътя му. — Моля ви, чуйте ме! Може да ме наречете както си искате, но аз не съм дръвник! Няма вече балами. Нещата се промениха. Целият свят се променя и ако останем слепи към промените, значи, сами да си копаем гроба. Никой не печели, всички губят.

— Каква е целта ви? — Чансълър изучаваше лицето на южняка. То бе лишено от притворство. — Към какво се стремите?

— Никога не съм пречел на разумните промени. Но се боря като звяр, когато промените са неоснователни и неоправдани. Да се пръскат милиони за хора, които са тъпи и безпросветни, това тегли всички ни назад!

Питър бе изумен както винаги, когато външният израз и вътрешната същност си противоречаха!

— Но какво общо има всичко това с мен?

— В Нюпорт Нюз всичко бе скалъпено. Напоиха ме и ме поведоха по тъмни улички, които не познавах. Може и да съм ударил онова момиче, но не съм го убивал. Не съм способен да направя с нея това, което направиха те. Но знам кой го направи. И ония черни копелета също знаят, че знам. Те са по-страшни от измет, те са чернолики нацисти, избиват своите и се скриват зад тях…

Чу се остро изсвирване някъде в далечината. И тогава се случи невероятното, невъобразимото. Чансълър гледаше с ужас, неспособен да помръдне.