Ръкописът на Чансълър

Ала се наложи да прекъсне работата си за ден. Бе приел да се срещне с Роулинс. Нямаше желание да го прави, каза му, че каквото и да му е наговорил Алан Лонгуърт, той не му е никакъв приятел. Питър вече не искаше и да чуе за него.

И все пак Лонгуърт е бил във Вашингтон преди четири дни, когато се обади Роулинс. Не се е върнал на Хавайските острови. Загадката отново се изпречи пред него. Защо?

Чансълър реши да прекара нощта в апартамента си в Ню Йорк. Обеща да вечеря с Джошуа Харис. Караше на север, по стария път, успореден е бреговете на Делауеър, през градчето Ламбъртвил, а после пое в западна посока през хълмистата област към шосе № 202. Ако нямаше много движение, щеше да достигне магистралата след четиридесет и пет минути, а после през отбивка № 14 до Ню Йорк му оставаше половин час.

По пътя почти нямаше движение. Няколко камиона със сено и мляко внимателно излизаха от калните пътища и стъпваха на шосето. Бързащи автомобили често го изпреварваха: търговски пътници на път за най-близкия мотел. „Ако реша, мога да изпреваря всички“, помисли си той, усещайки под пръстите си здравото кормило. Караше „Мерцедес 450 SEL“.

Страхът предопредели избора на автомобила. Взе най-тежката възможна. Случи се тъмносиня. Чудесно, щом не е…

Сребриста?

Сребриста! Не повярва на очите си.

Зад него! В голямото панорамно огледало вън от колата се отразяваше увеличеният образ на огромна блестяща решетка. Автомобилът отзад бе сребрист. Сребристият „Континентал“!

Положително зрението му изневеряваше. Не можеше иначе! Достраша го да погледне към шофьора, пък не му и трябваше. Сребристият автомобил се изравни с него, шофьорът бе точно пред очите му.

Шофираше жена! Пак същата жена! На двеста мили от предишния път! Същата широкопола шапка, същите дълги коси, слънчеви очила, бледа кожа, силно начервени устни над оранжевото шалче. Умопомрачително!

Натисна педала на газта. „Мерцедесът“ дръпна напред. Нищо по пътя не можеше да го догони.

Но „Континенталът“ го настигна. Без усилие. Без усилие! И злокобният водач гледаше право пред себе си. Сякаш нямаше нищо нереално, нищо неестествено. Право напред. В нищото!

Питър погледна скоростомера. Стрелката потрепваше над стоте. Пътят бе двупосочен. Насрещните коли се мяркаха като размити петна пред очите му. Автомобили. Камиони! Пред него имаше два камиона, един след друг по плавния завой на шосето. Чансълър отмести крака от газта. Ще почака, докато ги настигне.

Ето сега! Натисна спирачката. „Континенталът“ излетя напред и се дръпна вдясно, за да го блокира. Хайде, сега! Даде газ, изви силно наляво кормилото, моторът с грохот изхвърча пред сребристото чудо и лудата жена зад волана.

Изпревари двата камиона, като изуми водачите им с постъпката си, колелата на „Мерцедеса“ нагазиха върху разделителната затревена ивица, гумите изскърцаха.

Ринго! Така пишеше на знака на пътя. Имало някакъв Ринго преди години, на това място бе станало убийство. Защо мислеше за такива неща? Защо главата така ужасно го болеше?

Какво, по дяволите, ставаше с него?

Главата му се пръскаше от болка. Нейде в далечината може би на миля оттук някаква светлинка трептеше във въздуха. В първия миг не проумя какво е. Това бяха светлините на светофара на пресечката с магистралата. Трите коли пред него намалиха, две отдясно, една вляво. Не можеше да мине. Те бяха на половин миля пред него. „Мерцедесът“ също забави ход. Господи! Ето го отново!

Сребристият „Континентал“ бързо напредваше, решетката на радиатора се виждаше все по-огромна в огледаното. Но светофарът беше пред тях и двете коли трябваше да спрат.

Трябва да се овладее, да овладее болката в главата си, да върши каквото трябва. Трябва да сложи край на лудостта!

Той се изтегли в дясната част на шосето зад другите два автомобила и зачака да види какво ще предприеме „Континенталът“. Сребристата лимузина спря зад единствената кола вляво, но точно до „Мерцедеса“. Чансълър издърпа ръчната спирачка и скокна навън. Изтича към „Континентала“, хвана дръжката и я задърпа с всичка сила. Вратата се оказа заключена. Той зачука по стъклото.

— Коя сте вие? Какво искате от мен? Безизразното лице — ужасяваща маска — гледаше право напред. Никакъв отговор, никаква реакция.

Питър задърпа дръжката и удари с ръка по предното стъкло.

— Как си позволявате да вършите тия неща?

Шофьорите на другите коли подадоха глави навън. Светофарът светеше зелено, но никой не тръгваше. Чансълър изтича покрай колата към прозореца на водача, разтърси дръжката, удари стъклото.

— Кучка смахната! Коя си ти? Какво искаш?

Ужасно бледото лице, скрито зад дългите коси, очилата и шапката, се извърна и го погледна. Това не бе лице, а маска, невъзмутима и страшна. Грим и бяла пудра, твърди устни, очертани с огнено червило. Сякаш гледаше някакво грозно гигантско насекомо, предрешено в отвратителен клоун.

— Отговори ми, по дяволите! Отговори ми!

Нищо. Нищо, само ужасяващият поглед на маската.