Ръкописът на Чансълър

„В «Ядрото» има видни мъже, може би дори и жена (тук съществуват интересни драматични възможности), посветени на принципите на останалите в групата. Постепенно обаче наблюдаваме известна промяна в тяхната позиция, което се дължи на отчаянието и болката, на дълбоката ненавист към Хувър и неговия неспирен прогрес и видимата неефективност на групата. Настроенията им се изострят след манипулацията на президентската кампания и репресивното въздействие над съда. Тези събития ги изправят до стената. Не им остава друг избор. Освен убийството.

Но тази операция би изчистила само половината от метастазата. Другата половина е в досиетата на Хувър. Те трябва да бъдат иззети. Не бива да попаднат в ръцете на неговия наследник след смъртта му.

Бунтовните елементи в групата съставят план за убийството и изнасянето на досиетата. Смятам това да се напише в сбит документален стил, като напрежението нараства от изобретателността на плана и разбирането, че само една грешка въз време или реакция може да срути всичко.

Дотук ще развия сюжетната линия на този етап.“

Питър се протегна и изтръпна от силната болка, която се стрелна в лявото му рамо. Но не й обърна внимание нито за миг. Мислите му изцяло бяха съсредоточени върху страницата пред него. Сега щеше да мине към образите.

Започна от разлети сенки, безформени контури, които бавно идваха на фокус. После имената. Такава бе практиката му: екипираше основните герои, на всеки отделяше по няколко страници, като знаеше, че всеки герой в хода на действието сам въвежда свои приятели и врагове, свои познати и непознати. Всеки герой дава живот на други образи.

Като допълнение към тези, които вече бе замислил — Есенния от пролога, Александър Мередит, приближения на Хувър, сенатора и члена на кабинета, — първо щеше да се спре на „Ядрото“. В тази група ще членуват и хора, незаети в правителството: учен, адвокат и, безспорно, един съдия, но не негър, това не можеше да си позволи. Имаше само един Даниъл Съдърланд в страната. Ще включи и жени. Върху образите им ще трябва да помисли старателно. Но трябваше да устои на изкушението да създаде художествен образ по подобие на Филис Максуел. Все пак някои нейни черти щеше да използува. Наведе се над листа и започна отново:

„Един човек, вече на седемдесет, адвокат…“

Нямаше представа колко дълго писа. Времето бе сякаш спряло, но той продължаваше да работи с пълно съсредоточение. Слънцето се бе издигнало отвъд хоризонта и лъчите му вече струяха през северния прозорец. Чансълър прегледа страниците в бележника. Бе скицирал девет образа. Цялото му същество бликаше от енергия. Чувствуваше се неизразимо благодарен, защото поне речта му се лееше спокойно.

Телефонът иззвъня и го обърка. Прекоси стаята да го вдигне.

— Ало?

— Писателят Чансълър ли се обажда? — Човекът на слушалката говореше с твърд южняшки акцент.

— Да. Аз съм, Питър Чансълър.

— Какво се опитвате да направите с мен? Нямате право…

— Кой се обажда?

— Знаете много добре кой съм.

— Боя се, че не знам.

— Странно. Вашият приятел Лонгуърт ме посети във Вашингтон.

— Алан Лонгуърт?

— Да. Ровите се в невярна посока. Добре е да сте наясно какво вършите.

— Нищичко не разбирам от думите ви. Кой, по дяволите, сте вие?

— Конгресменът Уолтър Роулинс. Днес е сряда. Ще пристигна в Ню Йорк в събота да се срещнем.

— Трябва ли?

— Да. Преди и на двамата да ни теглят куршума в главите.

13

Постъпи необичайно за досегашната си практика. Започна да пише романа, преди Морган да одобри анотацията. Просто не можеше да се въздържи. Думите сами се изливаха върху листа.

С чувство за вина Питър си каза, че това няма значение. Важното бе да стане книгата. Да се разкрие чрез нея истинският лик на чудовището Хувър. То бе важно и за самия Чансълър — много по-важно от всичко, което бе писал досега. Да развенчае мита за Хувър! И то колкото е възможно по-скоро, за да не се повтарят злодеянията му никога вече.