Ръкописът на Чансълър

След стръмното спускане идеше равна отсечка. Той натисна педала на газта и дръпна бързо напред.

„Континенталът“ не изоставаше. Неговият взет под наем „Шевролет“ не можеше да се бори с него. Слязоха в подножието на хълма, оттук нататък пътят бе равен. Чансълър бе изпаднал в паника и знаеше, че това му пречи да мисли точно и ясно. Можеше просто да спре колата… да спре проклетата кола… но не намери сили. Трябваше да се освободи от ужасния сребрист призрак.

Дишаше задъхано, като не снемаше крак от газта. Леко дръпна пред „Континентала“, но огромната стоманена сребриста маса го настигна и блестящата решетка на радиатора се вряза във вратата на „Шевролета“.

Тъмнокосата жена зад волана гледаше безизразно пред себе си, сякаш не съзнаваше опасната игра, която е започнала.

— Престанете! Какво вършите? — изкрещя Питър през отворения прозорец, ала тя не даде вид, че чува.

„Континенталът“ изостана. Дали тя бе чула вика му? Той се вкопчи във волана с всички сили. Ръцете му се изпотиха, капчици пот взеха да се стичат по челото му и още повече замъглиха заслепените му от слънцето очи.

Изведнъж усети удар; главата му се кил на назад, после се удари в предното стъкло. Ударът дойде отзад. Зърна в огледалото бляскавия капак на „Континентала“, който на няколко пъти се блъсна в багажника на „Шевролета“. Питър свърна наляво. „Континенталът“ направи същото. Ударите продължиха. Питър политаше ту напред, ту назад. Ако спреше, онази грамадна и много по-тежка машина щеше просто да го смаже.

Нямаше избор. Той отчаяно изви волана вдясно. „Шевролетът“ излетя от пътя. Последният удар накара наетата кола да се преобърне странично. Задницата се превъртя вляво и се вряза в крайпътната ограда от бодлива тел.

Бе излетял от пътя!

Той натисна рязко газта. Сега вече трябваше да се измъкне. Колата заподскача по полето.

Разнесе се ужасяващият тътен от удар. Питър се свлече, после целият се отлепи от седалката и полетя над кормилото. Моторът яростно ревеше, но колата бе спряла.

Беше се ударил в огромен камък насред полето. Питър безсилно отпусна глава назад; от носа му обилно струеше кръв и се смесваше с потта, която се стичаше по лицето му.

През отворения прозорец видя как сребристият „Континентал“ се стрелна на запад по равното, окъпано в слънце шосе. Това бе последното, което видя, преди да затвори очи.

Нямаше представа колко време бе лежал така, потънал в мрак и безпаметност. Сетне от далечината долетя вой на сирена. Скоро униформена фигура изникна до прозореца. Нечия ръка се протегна, завъртя ключа и моторът млъкна.

— Можете ли да отговаряте? — запита патрулиращият полицай.

— Мога — кимна Питър. — Нищо ми няма.

— Целият сте в кръв.

— Тече ми от носа — отвърна Чансълър и взе да се рови за кърпичка.

— Искате ли да се обадя по радиостанцията за линейка?

— Не. Помогнете ми да се измъкна. Мога и пеша.

Полицаят му подаде ръка. Накуцвайки, Питър стъпи на полето, изтри лицето си и отново се почувствува нормално.

— Какво се случи? Искам книжката и регистрационния талон.

— Колата е под наем — отвърна Чансълър и извади книжката от портфейла си. — А вие как се оказахте тук?

— Собствениците на ей това място позвъниха в участъка. Ето от тая ферма. — Полицаят посочи към къщата в далечината.

— Обадили са се, значи? А защо не излязоха сами?

— Обади се жена. Мъжът й не бил в къщи. Чула трясъка от катастрофата и ревящия мотор. Обстоятелствата изглеждаха подозрителни и от участъка й казаха да си стои вътре.

Чансълър поклати с недоумение глава.

— И колата караше жена.

— Каква кола?

Питър му разказа случилото се. Офицерът измъкна бележник и си записа някои данни. Когато Чансълър свърши разказа си, полицаят погледна записките си и попита:

— Каква работа имахте в Роквил?

Питър не желаеше да споменава срещата си с Макандрю.

— Аз съм писател. Когато работя, често предприемам дълги пътувания. Това ми проветрява мозъка.

Полицаят вдигна очи от тефтера си.

— Почакайте. Ще се обадя по радиотелефона.

След пет минути полицаят се върна от патрулната кола, като клатеше глава:

— Господи! Какво ли не върви по пътищата! Задържа ли са я, мистър Чансълър! Думите ви се потвърдиха!

— Какво значи това?

— Някаква луда била забелязана към Гейтърсбърг. Правела номера и на пощенския камион. Представяте ти си? С пощенския камион! Закарали я в изтрезвителя и позвънили на мъжа й.

— Коя е тя?

— Съпруга на някой си търговец на автомобили „Линкълн-Мъркюри“, от Пайксвил. Редовно си карала в пияно състояние, даже преди месеци й отнели книжката. Ще се отърве с изпитателен срок и с глоба. Мъжът й бил голяма клечка.

Иронията на съдбата не убягна от съзнанието на Питър. На десет мили оттук един съкрушен човек, кадрови офицер без бъдеще, успокояваше в обятията си своята душевноболна жена. А на двадесет мили един търговец на автомобили летеше по шосето, готов на сделка, за да измъкне пияната си жена.

— По-добре да позвъня на бюрото за коли под наем и да съобщя за катастрофата — рече Чансълър.