Ръкописът на Чансълър

— Не си правете труда — отвърна полицаят, като се пресегна към „Шевролета“. — Ще взема ключовете. Кажете им името ми и аз ще посрещна камиона на пътната помощ. Кажете им да попитат за Донъли. Офицер Донъли от Роквил.

— Много мило от ваша страна.

— Елате, ще ви откарам до Вашингтон.

— Ще го направите ли?

— Разрешиха от участъка. Катастрофата е станала в района на нашата община.

Питър изгледа полицая.

— Откъде разбрахте, че отивам във Вашингтон? За миг погледът на полицая застина:

— Вие май сте прекалено разстроен. Сам го споменахте преди малко.

Сребристият „Континентал“ спря отвъд завоя на пътя. Воят на сирената замираше в далечината. Скоро щеше да заглъхне съвсем и мъжът в униформата щеше да изпълни задачата си. Той бе нает да се представи като несъществуващия полицейски офицер Донъли и да подхвърли на Чансълър фалшива информация. Такъв бе замисълът — част от този замисъл бе и играта на сребристия „Континентал“, чиято поява трябваше да хвърли в ужас писателя и да събуди в съзнанието му спомени от онази нощ, когато едва не загина.

Всичко трябваше да се подготви бързо и детайлно; всяка нишка от истина, полуистина и лъжа трябваше да бъде вплетена в изкусна мрежа, та Чансълър да не съумее да различи едното от другото. Всичко трябваше да се изпълни за няколко дни.

Целта бе да се въздейстзува върху съзнанието на писателя. Животът му можеше да се жертвува. Досиетата стояха над всичко.

Жената, която шофираше „Континентала“, свали широкополата шапка и слънчевите очила. Бързо отвори бурканче с крем, извади книжна салфетка, потопи я в крема и изтри червилото от устните си. Смъкна шала и сакото и ги хвърли на пода на колата. Накрая Варак сне и тъмната дългокоса перука и също я пусна на пода. Погледна часовника си. Беше шест и десет.

До Браво бяха достигнали нови сведения. Пискливият шепот бе установил връзка с друг човек, фигуриращ в досиетата на Хувър. Конгресменът Уолтър Роулинс, председателя на авторитетната подкомисия по назначенията към Камарата на представителите. През изтеклата седмица поведението му сериозно шокира колегите му. Роулинс бе върл расист и непримиримостта му към няколко законопроекта изведнъж се стопи неузнаваемо и необяснимо. Не се появи на няколко възлови срещи и на гласуването, на които се бе клел да присъствува.

Ако наистина се бяха добрали до Роулинс, то на Чансълър трябваше да бъде подхвърлено още едно име.

Чак когато пристъпи към редицата асансьори, Питър зърна лицето си в големите огледала в хотела. Наистина целият беше в кръв, както бе казал полицаят Донъли. Сакото разкъсано, обувките мръсни, лицето му оплескано в кръв и кал. Съвсем нямаше благопристойния вид, типичен за посетителите на хотел „Хей-Адамс“. Имаше чувството, че чиновниците от администрацията копнееха час по-скоро да се изнесе от фоайето. И той искаше същото. Мечтаеше за студено питие и топъл душ.

Докато чакаше, една жена се приближи към асансьорите. Това бе журналистката Филис Максуел, позната от толкова телевизионни пресконференции.

— Мистър Чансълър? Питър Чансълър?

— Да? Мис Максуел, нали?

— Поласкана съм, че ме познавате.

— Също и аз.

— Какво, за бога, ви се е случило? Да не са ви нападнали?

— Никой не ме е нападал — усмихна се Питър. — Просто лека катастрофа.

— Целият сте в кръв.

— Това, изглежда, е всеобщото заключение. Качвам се в стаята си да се измия.

Асансьорът пристигна и вратите се разтвориха. Филис Максуел бързо заговори:

— Ще се съгласите ли после за кратко интервю?

— Божичко, защо?

— Аз съм вестникарка.

— Но аз нямам новини за вас.

— Нищо подобно! Такъв популярен автор, може би сте във Вашингтон във връзка с подготвянето на нова книга от рода на „Контраудар!“. Изведнъж ви виждам да куцукате из фоайето на хотел „Хей-Адамс“, сякаш ви е премазал камион. Това вече е потенциална новина.

— Куцането не е новост, а катастрофата бе незначителна — засмя се Питър. — А ако работя над нещо, няма да призная какво е.

— Дори да споделите нещо, което не желаете да се разчуе, не бих го публикувала.

Питър знаеше, че тя говори истината. Бе чувал баща си да казва, че е една от най-способните журналистки на Вашингтон. Което означаваше, че тя знае всички във Вашингтон на пръсти и можеше да разкаже неща, които да са му полезни.

— Приемам. Ще ми дадете ли един час време?

— Разбира се. Във фоайето, нали? Чансълър кимна в съгласие.

— О’кей! След час! — Влезе в асансьора и се почувствува глупаво. Можеше да й предложи да го почака горе, в апартамента му. Филис Максуел бе поразителна жена.

Остана под душа почти двайсет минути, повече от обикновено. Това бе една от възстановителните му процедури, когато се чувствуваше превъзбуден или подтиснат. През последните няколко месеца бе привикнал към такива дребни угаждания, което му помагаха да възвърне загубеното си равновесие. Изтегна се гол на дивана и се загледа в тавана, като дълбоко поемаше въздух.

Времето минаваше, спокойствието му се възвърна. Сложи кафявия си костюм и слезе във фоайето.