Ръкописът на Чансълър

— Нищо особено. Има апартамент на Седемдесет и първа Източна улица. Става рано, обикновено преди изгрев, и работи. Не ползува пишеща машина: пише на жълти листове, преснима на ксерокс страниците и ползува машинописните услуги в Гринич Вилидж. — Варак отново вдигна очи. — Това може да се окаже преимущество за нас. Можем да пресечем пътя на ръкописите му и да си извадим копия.

— Ами ако работи в Пенсилвания и ги изпраща по човек?

— Тогава ще трябва да влезем в машинописните бюра на Гринич Вилидж.

— Разбира се. Продължавайте.

— Съвсем малко са значимите неща. Има свои предпочитани ресторанти, където го познават. Кара ски, играе тенис — вероятно нито едното не би могъл да практикува в бъдеще. Приятелите му, освен Морган и Харис, са писатели и журналисти, и което е странно, неколцина адвокати от Ню Йорк и Вашингтон. Това е всичко. — Варак затвори папката отдясно. — Сега бих искал да изложа своето мнение.

— Моля?

— От казаното дотук, струва ми се, знам как бихме могли да програмираме Чансълър, но се нуждая от известна подкрепа. Ще си послужа с прикритието на Лонгуърт: то е непоклатимо. Лонгуърт е на Хавайските острови, там се крие. Ние външно си приличаме — дори по белега на лицето, а неговото досие във ФБР може да се провери. И все пак ни трябва още една стръв, от която Чансълър да не може да се откъсне.

— Моля ви да изясните.

Варак помълча, после уверено изрече:

— Имаме престъпление, но нямаме конспирация. Никого не можем да идентифицираме. Той ще трябва да следва собствените си хипотези. Нямаме какво да му предложим. И ако имахме собствена хипотеза, въобще не бихме го използували.

— Какво предлагате? — запита Сейнт-Клеър, забелязвайки колебание в очите на Варак.

— Искам да включа в играта още един член на „Инвър Брас“. Единственият друг човек освен вас с вашето обществено положение. Венис. Съдията Даниъл Съдърланд. Би ми се искало да препратя Чансълър при него.

Дипломатът известно време помълча.

— Искате да придадете допълнителна тежест на това, което ще кажете на Чансълър? Да получи непоклатимо потвърждение?

— Точно така. Да се подплати нашата версия за липсващите досиета. Това само ми е нужно. Думите на Съдърланд ще бъдат стръвта, която Чансълър трябва да захапе.

— Опасно е — заговори тихо Браво. — Никой член на „Инвър Брас“ не бива открито да участвува в каквито и да е планове.

— Но времето го изисква. Вас ви изключих заради предишните ви срещи с Чансълър.

— Разбирам. Всяко съвпадение би възбудило въпроси. Ще разговарям с Венис… А сега да се върнем към нещо, което споменахте преди. Психологическото състояние на Чансълър. Ако съм ви разбрал правилно…

— Разбрали сте ме — кротко го прекъсна Варак. — Не бива да му позволяваме да се възстанови. Не бива да му позволяваме да функционира на предишното си рационално ниво. Той трябва Да привлече внимание върху себе си, върху своите разкрития. Ако е нестабилен, той се превръща в заплаха. Щом тази заплаха стане достатъчно тревожна, този — или тези — с досиетата ще се види принуден да се отърве от него. И когато го направи — ние ще сме насреща.

Браво се наклони напред, по лицето му се изписа внезапна загриженост:

— Струва ми се, това излиза извън приетите граници?

— Не съм останал е впечатлението, че сме очертавали някакви граници!

— Те са вътрешни граници. Съществува предел, до който можем да използуваме Питър Чансълър. Това означава, че нямаме право да излагаме живота му на риск.

— За мен това е логическото продължение на плана ни. Направо казано, планът ни е безсмислен без този фактор. Струва ми се, че ние с готовност бихме заменили живота на Чансълър за изчезналите досиета. Не мислите ли?

Сейнт-Клеър не отговори.

7

Чансълър застана пред остъклените врати с изглед към брега и отново надникна между завесите. Светлокосият все още бе там. Стоеше вече повече от час, разхождаше се безцелно под горещото следобедно слънце, обувките му затъваха в топлия пясък, ризата му бе разкопчана на врата, сакото — преметнато през рамо.

Той крачеше напред-назад по късата плажна ивица на петдесетина метра от къщата, в пространството между верандата от червена секвоя и океана, и от време на време поглеждаше към къщата на Питър. Беше среден на ръст, може би малко под сто и осемдесет сантиметра, мускулест. Раменете му бяха широки и яки и ризата му се опъваше върху тях.

Чансълър го забеляза към обяд. Човекът стоеше неподвижно върху пясъка и гледаше към верандата. Гледаше — Питър бе убеден — право в него. Присъствието на този човек започна не само да го смущава, то взе да го дразни. Първата му мисъл бе, че Аарон Шефийлд е пуснал по следите му копой. Толкова пари бяха заложени в „Контраудар!“. Още повече пари бяха предложени при условия, които будеха тревожни въпроси.

Питър не обичаше да вървят по петите му. Особено копой като този. Той дръпна завесите встрани, отвори вратата и излезе на верандата. Мъжът престана да крачи и отново спря неподвижно на пясъка.