Ръкописът на Чансълър

Чансълър прехвърли краката си през ръба на леглото и стъпи на пода. Изправи се гол и потърси с очи банските си. Беше закъснял за сутрешното плуване. Утрото бе станало ден. Почувствува вина, сякаш бе нарушил важен ритуал. Дори по-страшно — осъзна, че този ритуал бе заменил работата му.

Забеляза плувките си върху един стол и се запъти натам. Телефонът звънна отново. Той обърна посоката и вдигна слушалката.

— Тук е Джошуа, Питър. Цял час разговарях с Аарон Шефийлд.

— И той се наложи. Между другото, извинявай за вчера.

— За тази сутрин — коригира го агентът му, но любезно. — Не се притеснявай. Ти беше вън от кожата си.

— Бях пиян.

— Това също. Да се върнем на Шефийлд.

— Трябва. Надявам се, получил си представа за това, което ти говорих снощи?

— Сигурен съм, че всеки по плажа на Малибу може да повтори някои от изреченията ти дума по дума.

— Какви са претенциите му? Аз няма да отстъпя.

— Юридически за него е все едно. Нямаш доказателства. Нямаш одобрен сценарий.

— Разбирам това. Но няма да мълча. Ще дам интервюта. Ще пожелая да махнат името ми. Ще опитам по съдебен път да ги заставя да променят наименованието на филма. Сигурен съм, че за това може да се заведе дело.

— Не си струва.

— Джош, те промениха цялостния смисъл!

— Съдът ще види какви пари си взел и това няма да ги изненада.

Чансълър отново примигна от болка и разтърка очи. Въздъхна горчиво:

— Казваш, че това няма да ги изненада. Какви времена настанаха! Тогава какво мога да предприема?

— Искаш да ти го кажа направо?

— Когато започнеш така, нищо добро не чакам.

— Но може и добро да излезе.

— Сега вече знам, че е ужасно. Казвай.

— Шефийлд иска да избегне разправиите, Студията също. Не им се ще да даваш интервюта, да говориш по телевизията. Знаят какво можеш да направиш и искат да си спестят неприятностите.

— Ясно. Достигаме до същността на въпроса. Гигантски касови приходи. Тяхната основна гордост, тяхното самочувствие.

Харис замълча. После продължи с мек тон:

— Питър, този ваш спор няма да засегне с нищо касовите приходи. Нищо чудно дори да ги повиши.

— Тогава какво ги вълнува?

— Просто искат да избягнат разправиите.

— Те живеят в непрекъснати разправии тук. Не вярвам това да е причината.

— Готови са да ни изплатят цялата сметка по договора, да свалят името ти от сценария, щом като искаш, но не да променят заглавието, разбира се… и ти предлагат премия, равна на половината приходи от продажбата на романа ти.

— Господи… — Питър се смая. Сумата, за която говореше Джошуа Харис, възлизаше на четвърт милион долара. — Но за какво?

— За да се оттеглиш и да не вдигаш шум около адаптацията.

Питър се загледа в диплещите се завеси пред остъклените врати. Имаше нещо нелогично, нещо жестоко порочно.

— Слушаш ли ме?

— Почакай малко. Казваш, че един спор ще увеличи приходите. А Шефийлд е готов да плати толкова пари, за да избегне скандала. Тогава ще бъде в загуба. Не виждам смисъла.

— Не мога да разшифровам действията му. Аз говорих само за парите. Може би не ще да си пари ръцете с разправии.

— Не е така. Аз познавам Шефийлд, повярвай ми. Знам по какви начини действува. И пръстите му бъркат в огъня, но не се парят. — Изведнъж сякаш Чансълър прозря. — Шефийлд работи с партньор, Джош. Не става дума за Студията! Този партньор е правителството. Вашингтон! Те са тези, които не искат разправии. И позволи ми да цитирам един добър писател, какъвто аз никога няма да стана: „Те не търпят светлината на деня!“ Дявол да го вземе, ето това е!

— И на мен ми мина тази мисъл — призна Харис.

— Кажи на Шефийлд да си прибере мангизите! Те не ме интересуват.

Харис помълча.

— Чуй сега останалото. Шефийлд е събрал сведения из целия Лос Анджелес и околностите. Картината не е приятна. Описват те като отчаян алкохолик и обществено опасен тип!

— Браво на Шефийлд! Скандалите вдигат приходите! Тогава ще продадем два пъти повече книги!

— Той твърди, че има и други сведения — продължи Харис. — Твърди, че има клетвени показания на жени, които те обвиняват в насилия и физическа разправа. Има дори снимки — снимки, направени в полицията, за пораженията, които си им нанесъл. Сред тях е някаква хлапачка от Бевърли Хилс, няма още четиринадесет години. Имал приятели, които ще се закълнат, че са намирали в теб наркотици, когато си падал в несвяст по домовете им. Казва, че дори си нападнал жена му, на което не би желал да даде публична гласност, но ако се наложи, щял да го направи. Казва, че седмици наред те следял човек.

— Измислици, Джош, това са безумни брътвежи! Няма нищо вярно!

— Въпросът може да се окаже сложен. Вероятно има няколко зрънца истина. Не говоря за изнасилванията, за физическите побои или за наркотиците. Това лесно може да се скалъпи. Но вярно е, че пиеш, не отговаряш на позвъняванията, има и жени. Знам жената на Шефийлд. Не я изключвам от играта, макар да съм сигурен, че не ти си причината.

Чансълър скокна от леглото. Виеше му се свят, болката пулсираше в слепоочията му.

— Просто не знам какво да кажа! Не вярвам на ушите си!