Ръкописът на Чансълър

Загледаха се вторачено очи в очи и съмненията на Питър се разсеяха. Човекът бе дошъл за него, той чакаше него. Раздразнението му прерасна в гняв. Слезе по стъпалата и се запъти към брега. Човекът остана на място, без да пристъпи напред.

„Да вървиш по дяволите!“, помисли си Чансълър. На този частен плаж в Малибу идваха твърде малко хора. Ако някой ги гледаше, щеше да се изненада от необичайната гледка — една куцукаща фигура с памучни панталони, гола до кръста пристъпваше към напълно облечения човек, застанал неподвижно на пясъка. Наистина имаше нещо странно. Светлокосият непознат криеше нещо любопитно. Беше приятен на вид, с чисти черти, дори благородни. И в същото време излъчваше нещо смущаващо. Когато наближи достатъчно, Чансълър отгатна какво е: очите на непознатия се стрелкаха неспокойно. Това не бяха очи на покорен преследвач, нает от разтревожен директор на студия.

— Навън е доста горещо — прямо поде Питър. — Непрекъснато си задавам въпроса, защо се разхождате в тази жега? И то без да снемате очи от моята къща.

— От къщата, която държите под наем, мистър Чансълър.

— Тогава, моля ви, обяснете — отвърна Питър, — след като видимо знаете както името ми, така и условията, при които живея тук. Сигурно не защото тези, които са ви наели, плащат моя наем?

— Не.

— Едно на нула за мен. И аз така помислих. Сега избирайте — или ще задоволите любопитството ми, или ще повикам полицията.

— Искам дори да отидете и по-далеч. Имате връзки във Вашингтон. Искам да се свържете с някои от вашите хора и да поискате сведения за мен от картотеките на Федералното бюро за разследване.

— Къде? — Питър беше смаян. Човекът изрече тези думи кротко, но в тях се долавяше някаква настойчивост.

— Вече не работя там — бързо добави непознатият. — Не съм дошъл по служба. Но името ми фигурира в картотеките на ФБР. Проверете.

Чансълър гледаше непознатия с тревога.

— Но защо трябва да го правя?

— Аз съм чел книгите ви.

— Но става дума за вас, не за мен. Няма смисъл.

— Има. Затова си направих толкова труд, за да ви открия. — Човекът се поколеба, не знаеше как да продължи.

— Говорете.

— Във всяка от вашите книги показвате, че определени събития може да не са станали така, както ги представят. Преди по-малко от година се случи нещо, което попада тъкмо в тази категория.

— Какво е то?

— Един човек почина. Много влиятелен човек. Оповестиха, че е умрял от естествена смърт. Това не е вярно. Той бе убит.

Питър изгледа непознатия.

— Тогава обърнете се към полицията.

— Не мога. Ако направите някои справки за мен, ще разберете защо не мога.

— Но аз съм писател. Пиша романи. Защо се обърнахте към мен?

— Казах ви. Чел съм книгите ви. Струва ми се, че тази история може да се разкаже единствено в книга. Както вие ги пишете.

— Романи. — Това не бе въпрос.

— Да.

— Белетристика. — Това също бе констатация.

— Да.

— Но вие казвате, че във вашия случай става дума за факт, не за измислица. Загатвате, че е факт.

— Вярвам, че е така. Но не съм сигурен, че мога да го докажа.

— И не можете да се обърнете към полицията.

— Не мога.

— Тогава обърнете се към някой вестник. Намерете някой съвестен репортьор. Има толкова добри репортьори.

— Никой вестник не би се заел с този въпрос. Повярвайте ми!

— А защо, по дяволите, мислите, че аз мога?

— Можете, след като направите справки за мен. Казвам се Алан Лонгуърт. Двадесет години бях специален агент на ФБР. Оттеглих се преди пет месеца. Работех в района на Сан Диего и още по на север. Сега живея на един от хавайските острови. На Мауи.

— Лонгуърт? Алан Лонгуърт? Това име трябва ли да ми говори нещо?

— Едва ли. Но направете своите проверки. Моля ви!

— Да предположим, че ги направя. После?

— Ще дойда отново утре сутринта. Ако желаете да продължим разговора, добре. Ако не — ще замина. — Светлокосият отново се подвоуми, говореше спокойно, но настойчивостта не напускаше погледа му. — Много път изминах, за да ви открия. Подложих се на неразумни рискове. Наруших клетва, което може да ми струва живота. Искам от вас още нещо. Да ми дадете честна дума.

— А ако не пожелая?

— Не ме проучвайте. Не правете нищо. Забравете, че съм идвал. Забравете, че сме говорили.

— Но вие все пак сте тук. Ние разговаряхме. Вече е твърде късно за условия.

Лонгуърт замълча.

— Никога ли не ви е било страх? — запита той. — Не, предполагам, че не. Поне не по този начин. Странно, а пишете за страха. Човек би предположил, че го познавате.

— Вие също нямате вид на човек, който лесно се плаши.

— Така е. Досието ми във ФБР ще го потвърди.

— Какво е условието ви?

— Поискайте сведения за мен. Проверете каквото ви е нужно, кажете каквото искате. Само не споменавайте, че сме се срещали и не издавайте какво ви казах.

— Това е лудост. Какво според вас трябва да кажа?

— Сигурен съм, можете да измислите нещо. Писател сте.

— Но това не означава непременно, че съм ловък лъжец.

— Вие пътувате много. Кажете, че сте чули за мен на Хавайските острови. Моля ви.